БЕСЕДА 19

Тогава какво? Това, което Израел търсеше, не получи, но избраните го получиха; а останалите ослепяха[1] (11:7)

1. (Апостолът) казал, че Бог не е отхвърлил своя народ, и обяснявайки в какъв смисъл Той не го е отхвърлил прибягнал към думите на пророците и доказал чрез тях, че голяма част от юдеите погинали; но, за да не помислят, че той ги обвинява самоволно, оскърбява ги с думите си и ги напада като враг, той прибягва към Давид и Исая, казвайки: както е писано: Бог им даде дух безчувствие (ст. 8). Но за нас е по-добре да започнем речта си с казаното по-горе. (Павел), споменавайки за случилото се с Илия и показвайки какво е благодатта, прибавил: тогава какво? Това, което Израел търсеше, не го получи. Това не е само въпрос, но и изобличение. (Апостолът) казва, че юдеите се борят сами със себе си, търсят оправдание и не желаят да го приемат. След това, отново лишавайки юдеите от оправдание, той показва тяхната неблагодарност за това, че някои са го получили и казва: а избраните го получиха. Избраните осъждат евреите, както казал Христос: И ако Аз чрез Веелзевула изгонвам бесове, вашите синове чрез кого ги изгонват? Затова те ще ви бъдат съдии (Лук. 11:19). За да не осъди никой самото дело, а всеки да вини настроението на юдеите, (апостолът) споменава и за получилите, а след това употребява и още по-изразителна дума, изобразяваща заедно и благодатта свисше, и тяхното собствено старание. Той казал - получиха го не с цел да отхвърли свободната воля, но за да обозначи величието на благата и това, че по-голямата част, макар и не всичко, идвало от благодатта. И у нас за човека, на когото се е паднала по-голяма изгода, има обичай да се казва: този получил или намерил, защото по-голямата част е получена не чрез труда на човека, но чрез дар от Бога. А останалите се закоравиха. Забележи кога (апостолът) се осмелява да нарече отхвърлянето на останалите със собственото му име. Той и по-рано говорел за това, но за обвинители представил пророците, а сега вече сам се явява обвинител. Все пак и тук не се задоволява със собственото си мнение, но отново указва на пророк Исая; казвайки ослепяха, прибавил: както е писано, Бог им даде дух на безчувствие. Откъде дошло това ослепяване? (Апостолът) и по-рано обяснил причината за него и цялата вина сложил на главата на самите юдеи, доказвайки, че те достигнали до заслепение поради своето неуместно упорство; и сега той повтаря същото. Когато казва: очи да не виждат и уши да не чуват, обвинява не нещо друго, а упоритата им воля. Имайки очи, за да виждат чудесата, уши, за да слушат чудесното учение, те нито от едните, нито от другото се възползвали както трябва. Под думата даде им, тук разбирай не съдействие, а позволение. Закоравяване тук (апостолът) нарича навика на душата към зло, съвършено неизцелим и непоправим. И на друго място Давид казва: за да ти пее хвала душата ми и да не млъква[2] (Псалм 30:12), тоест няма да се промени. Както не е лесно да се промени закоравилият се в благочестие, така и закоравеният в зло трудно може да се отклони от него и да се прилепи към нещо друго. Затова (апостолът), желаейки да покаже, че волята на юдеите е неизцелима и трудно поправима, нарекъл това дух на закоравяване. След това, доказвайки, че юдеите именно заради това неверие се подложили на най-голямо наказание, отново препраща на пророка, който ги заплашва именно с това, което се случило и изпълнило с тях. Пророкът именно казва:

трапезата им нека да стане за тях примка и уловка, съблазън (ст. 9), тоест разкошът и всички блага ще преминат и погинат, макар и да са лесно достъпни за всички. А за да стане явно, че юдеите понасят това като наказание за греховете, (Давид) добавил: и въздаяние.

Да се помрачат очите им, та да не виждат и да се сгърби гърбът им завинаги (ст. 10). Нужно ли е тук някакво тълкувание? Не е ли ясно и за съвсем неразумните? Още преди нашето слово, ходът на събитията засвидетелствал казаното от пророка. Кога юдеите били хванати толкова лесно, кога били лесно пленени? Кога се сгърбил гърбът им? Кога се подложили на толкова велико робство? И най-важното от всичко е това, че тези бедствия не са краят, както намеква пророкът. Той не казал просто: да се сгърби гърбът им, но и прибавил: завинаги. Ако ти, юдеино, твърдиш, че бедствията са се прекратили, то отсъди и за настоящото според миналото. Ти възлезе в Египет, но минали двеста години; и въпреки цялото твое нечестие и най-тежко блудодеяние, Бог скоро те освободил от това робство. При освобождението от Египет ти се поклони на телеца, принесе синовете си в жертва на Ваалфегор, оскверни храма, омърси се с всякакви пороци, забрави самата природа, напълни с мерзки жертви планините, дебрите, хълмовете, изворите, реките, градините, уби пророците, разкопа олтарите и във висша степен преуспя в пороците и нечестието; все пак, Бог, предавайки те на вавилонците за седемдесет години, отново те изведе в предишната свобода, върна ти и храма, и отечеството, и древния образ на пророчеството; отново имаше пророци и благодатта на Духа, а по-добре да кажем даже и по времето на самия плен ти не беше оставен, но и там при теб бяха Данаил и Езекиил, в Египет Еремия и в пустинята Мойсей.

2. След това ти отново се обърна към предишните пороци, предаде се на разпуснатост и при нечестието на Антиох установи елински начин на живот. Но и тогава, прекарали три години или не много повече в робство на Антиох, чрез Макавеите вие отново въздигнахте за себе си знаменити победни паметници. Но сега при вас няма нищо подобно, всичко е тръгнало по друг начин. И най-удивителното е това, че предишните пророци се прекратили, а наказанието се увеличило и няма никаква надежда за промяна на вашето положение. Минали не седемдесет, не сто и не двеста години, но триста и много повече; и все пак не можеш да намериш и сянка на подобна надежда, и при това тогава, когато вие не служите на идолите, не вършите нищо от това, заради което преди сте били отхвърлени.

Каква е причината за това? Тази, че образът е заменен с истината и законът е изключен от благодатта. От древността предричайки това, пророкът казал: да се сгърби гърбът им завинаги. Забелязваш ли точността на пророчеството, как то предсказало неверието, показало упорството, предрекло следващия след него съд и обозначило нескончаемостта на наказанието? Понеже мнозина от най-грубите хора не вярвали на бъдещето и желаели да съдят за него по настоящето, Христос и в този случай доказал Своето могъщество по двоен начин, както като издигнал по-горе от небето повярвалите езичници, така и като довел до крайна нищета и предал на непроменими бедствия юдеите, които не повярвали. И така, апостолът, поразявайки ги силно с описанието на тяхното неверие и с миналите, и бъдещите бедствия, отново ги утешава със следващите думи: тогава казвам: спънаха ли се, та да паднат? Да не бъде! (ст. 11). Когато (апостолът) доказал, че и юдеите са подложени на безчислени бедствия, той представя и утешението. И обърни внимание на благоразумието на Павел: обвинението той заимства от пророците, а утешението предлага от самия себе си. Никой няма да спори, казва (апостолът), че греховете на юдеите са огромни, но да видим, дали действително тяхното падение е толкова голямо, че да не може да му се помогне и няма средство за изправяне на делото. Не, то не е такова. Забелязваш ли, как той отново се докосва до тях и в очакване на утешението ги представя като виновни за грехове, които и те самите съзнават? Но да видим какво им предлага той като утешение. Какво е утешението? Когато се изпълни пълнотата на езичниците, тогава, казва (апостолът), целият Изразил ще се спаси, тоест, по времето на второто пришествие и при края на света. Но (Павел) не говори за това веднага, а след силни упреци, след като е приложил обвинение върху обвинение, след като веднъж, два пъти и многократно привел свидетелството на един и друг от пророците Исая, Илия, Давид, Мойсей, Осия, които всички викат срещу тях. Но за да не доведе това юдеите до отчаяние и да не прегради пътя им към вярата, а на повярвалите от езичниците да не даде повод за високомерие, за да не би те възгордели се да претърпят загуба във вярата, (апостолът) отново утешава юдеите, казвайки:

но чрез тяхното отклонение дойде спасението на езичниците. Ние трябва не само да слушаме това, което се говори, но и да вникнем в мисълта и намерението на говорещия, в това, което той се страе да постигне, за което и винаги умолявам вашата любов. Ако ние, така размишлявайки, приемаме всяко слово, то никъде няма да срещнем затруднение. А в настоящия случай главната цел (на апостола) е да унищожи високомерието у повярвалите от езичниците, което могло да възникне под влияние на казаното по-горе; езичниците, научени на скромност по този начин, безопасно ще пребъдат във вярата, а юдеите, освободени от отчаянието, по-охотно ще пристъпят към благодатта. И така, обръщайки внимание на тази цел (на апостола), да чуем всичко, което е казано на това място. Какво казва той? С какво доказва, че юдеите не са паднали безнадеждно и че те не са окончателно отхвърлени? Той се позовава на езичниците, казвайки така: чрез тяхното отклонение дойде спасението на езичниците, за да ги възбуди към ревност. Не само апостолът казва това, но и притчите в евангелието имат такъв смисъл. Така устройващият брачен пир за сина си, започнал да кани по пътищата, когато поканените не пожелали да дойдат (Мт. 22:9). И насадилият лозе го дал на други градинари, когато първите убили наследника (Мт. 21:38). И освен притчите, (Христос) казал: не съм изпратен, освен до изгубените овце от израилевия дом (Мт. 15:24). А когато към Него пристъпила жената ханаанка, Той казал и нещо повече: не е прилично да се отнеме хляба от децата и да се даде на кученцата (ст. 26). И Павел казал на надигналите се против него юдеи: трябваше първо на вас да се извести Божието слово, но понеже считате себе си недостойни, обръщаме се към езичниците (Деян. 13:46).

3. И с всичко това той показва, че порядъкът на събитията бил такъв: първо трябвало да дойдат юдеите, а след това езичниците; но понеже юдеите не повярвали, порядъкът се променил и неверието, и падението на юдеите направили това, че езичниците дошли първи. Затова (апостолът) и казва: чрез тяхното падение дойде спасението на езичниците, за да ги подбуди към ревност. И не се учудвай, ако той представя случилото се като направлявано от Провидението: той желае да ободри техните поразени сърца; а смисълът на това е такъв: Исус дошъл при юдеите, но те, без да гледат на великото множество чудеса извършени от Него, не Го приели, а Го разпънали; след това Той започнал да привлича езичниците към Себе Си, за да може тяхната чест да уязви безчувствеността на юдеите и чрез взаимно състезание да ги убеди да дойдат при Него. Понеже трябвало първо да приеме юдеите, а след това нас, затова и (апостолът) казал: Божия сила за спасение на всеки, който вярва първо на юдеина , а след това и на езичника (Римл. 1:16). И понеже юдеите се отдалечили, ние вторите сме станали първи. Ето, виждаш ли, каква чест той извежда от това за тях. Първо, че ние сме призовани едва тогава, когато те не пожелали; второ, това, че ние сме призовани не единствено за нашето спасение, но за да стане и на тях по-добре, да възревнуват за нашето спасение. Какво, ще каже някой, нима ние не бихме били призовани и спасени, ако не беше станало нужда заради юдеите? Разбира се, не бихме били призовани и спасени преди юдеите, а щяхме да се спасим в обратен ред. Затова и (Христос), изпращайки ученици, не казал просто: отидете при изгубените овце от Израилевия дом, но: по-добре отивайте при (Mт. 10:6), показвайки с това, че след юдеите трябвало да отидат и при езичниците. И Павел отново не казал, трябваше на вас да се възвести Божието слово, но трябваше първо на вас да се възвести Божието слово (Деян. 13:46), показвайки, че на второ място трябвало да се проповядва и на нас. Всичко това е и направено, и казано, за да не прибягнат юдеите към безсрамното извинение, че били оставени без внимание и затова не повярвали. Затова и Христос, макар и да предвидил всичко, все пак дошъл първо при тях.

А ако тяхното отклонение значи богатство за света и тяхното отпадане - богатство за езичниците, то колко повече тяхното пълно възстановяване? (ст. 12). Тук (апостолът) говори приятно за юдеите. Ако те не бяха падали стократно, то езичниците не биха били спасени, не биха дошли до вярата; а все пак и юдеите няма да погинат, ако не останат в неверие и упорство. Но, като казах, (апостолът) утешава падналите юдеи, доказвайки съвършено, че те могат да се надяват за своето спасение, ако се променят. Ако, казва (апостолът), толкова много получили спасение, когато те (юдеите) се спънали и толкова много били призовани, когато те се отдалечили, то помисли, какво ще бъде, когато се обърнат. Не казал: колко повече тяхното обръщение или тяхната промяна, или поправление; но: колко повече тяхното пълно възстановяване, тоест, когато всички те дойдат при Христос. А с тези думи той показа, че тогава ще има по-голяма и почти пълна мяра на Божията благодат и дар.

Защото на вас, които бяхте езичници, казвам, че понеже съм апостол на езичниците, аз слава моята служба, дано по някакъв начин да възбудя към ревност тия, които са моя плът и да спася някои от тях (ст. 13, 14). (Апостолът) отново се опитва да освободи себе си от глупаво подозрение, и макар да изглежда, че нанася удар на обърналите се от езичниците и смирява тяхното високо мнение за себе си, все пак поразява донякъде и юдеите; търсейки с какво да прикрие тяхната погибел и как да ги утеши за това, все пак не намира нищо. На основание на това, което казал, юдеите били достойни за още по-голямо осъждение, когато другите, бивайки много по-ниско от тях, приели това, което било приготвено за тях. Затова, от юдеите той преминава към езичниците и се обръща към тях, желаейки да покаже, че той говори всичко това, за да ги научи на скромност. Хваля ви, казва той, по две причини: първо, защото се нуждая от това, понеже съм назначен да ви служа, а второ, за да мога чрез вас да спася и други. И не казва: братя мои, сродници мои, но плът. След това, посочвайки тяхното упорство, не казва: за да убедя някой, но за да възбудя към ревност и да спася, и при това отново не казва: всички, но някои от тях, толкова жестокосърдечни били юдеите. И отново, в самия упрек (апостолът) показва превъзходството на езичниците: макар и юдеите, и езичниците взаимно да служат едни на други в делото на спасението, все пак не е еднакво: юдеите доставят блага на езичниците чрез своето неверие, а езичниците на юдеите чрез своята вяра. Оттук е видно, че езичниците са и равни на юдеите, и ги превъзхождат.

4. Но какво можеш да кажеш ти, юдеино? Ако ти не си бил отхвърлен, то вие не бихте били призовани така скоро? Това може да каже и езичникzt: ако аз не бях спасен, в теб не би възникнала ревност. А ако желаеш да узнаеш в какво ние ви превъзхождаме, то ще ти кажа - аз те спасявам чрез това, че съм повярвал, а ти, спъвайки се, си ни дал възможност да дойдем преди теб. След това (апостолът), чувствайки, че е нанесъл удар на юдеите, се обръща към предишните си думи и казва: Защото ако тяхното отхвърляне значи примирение на света, какво ще е приемането ми, ако не оживяване от мъртвите? (ст. 15)? Но и това отново обвинява юдеите, че докато другите извлекли за себе си изгода и от греховете, те не се възползвали даже от добрите дела на другите. Не се удивявай също, че (апостолът) приписва на юдеите това, което се случило по необходимост той, както вече казвах нееднократно, говори така, че да смири едните, а другите да обори. Между другото, както казах по-горе, ако юдеите и хиляди пъти да били отхвърляни, а езичниците да не показали вяра, то последните и никога нямало да се спасят. Но (апостолът) съдейства на слабата страна и й помага да се утвърди. Вникни и в това, че той угажда на юдеите, утешавайки ги само на думи. Тяхното отхвърляне казва той, - е примирение за света. И каква е ползата от това за юдеите? Какво ще бъде приемането им, ако не оживяване от мъртвите? Но и в това няма никаква полза за тях, ако не бъдат приети. А това, което казва (апостолът) означава следното: ако Бог, разгневявайки се на юдеите, показал толкова милости на другите, то какво няма да им даде, след като се примири с тях? Но както възкресението на мъртвите не зависи от тяхното приемане, така не е от тях и сегашното спасение. Напротив, те били отхвърлени за своята неразумност, а ние се спасихме чрез своята вяра и по благодат свисше. И всичко това не може да им принесе никаква полза, ако те не пожелаят действително да повярват. След това (апостолът), както прави обикновено, преминава към нова похвала, но не действителна, а само привидна, подражавайки на изкусните лечители, които ободряват болните, доколкото позволява естеството на болестта. Какво каза той? Ако първото от тестото е свято, то цялото засяване е свято; и ако коренът е свят, то и клоните са святи (ст. 16). Първото от тестото и корен той нарича Авраам, Исаак, Яков, пророците, патриарсите и всички, прославили се в Стария завет, а клони - тези от техните потомци, които повярвали. След това, понеже юдеите му противопоставяли многобройността на неповярвалите, то гледай, как той опровергава такова възражение и казва: някои клони са били отрязани (ст. 17). Но нали по-горе ти (Павле) каза, че погинали твърде много, а малцина се спасили как тук, говорейки за погиналите употребяваш думата: някои във връзка с малцината? Аз не си противореча, отговаря (апостолът), но бързам да излекувам и да привлека утвърдените. Забелязваш ли как в цялата тази реч той има едно намерение, а именно желае да утеши юдеите? Ако пропуснеш да забележиш това, то възникват много противоречия. Обърни още внимание и на мъдростта (на апостола), как той изглежда, че говори в полза на юдеите и търси за тях утешение, но неизменно ги поразява с думите си корен, първото от тестото които показват, че те нямат никакво извинение. На практика, помисли за негодността на клоните, когато, имайки сладък корен, не се оприличили на него и за негодността на тестото, когато то не се изменило като първото замесено.

Но някои клони са били отрязани. Отрязана била голяма част от клоните, но (апостолът) както казах, желае да утеши юдеите, затова привежда не своите собствени, но техните думи и с това неизменно ги уязвява, доказвайки, че те са отстъпили от родството си с Авраам; (апостолът) се опитва да каже именно това, тоест, че в юдеите няма нищо общо с Авраам. Ако коренът е свят, а те не са святи, това означава, че са чужди на корена. След това, привидно утешавайки юдеина, отново го поразява със своите обвинения на езичниците. Казвайки: някои клоните са били отрязани, прибавил ти, бивайки дива маслина, си бил присаден. Колкото по-малоценен е бил езичникът, толкова повече трябва да скърби юдеинът, виждайки, че той се наслаждава на неговото достояние; срамът на езичника не е толкова голям, колкото е велика честта от неговата промяна. И забележи мъдростта (на апостола): той не казал: ти си бил посаден, но присаден, с което отново уязвява юдеина и показва, че езичникът е застанал на мястото на евреина на дървото, а юдеинът лежи на земята. А след това не спрял дотук, и казвайки: бяха присадени, не завършил речта си, макар и всичко да казал с това, но продължава да описва благоденствието на езичника и се разпростира в изобразяването на частите, казвайки: и е станал участник в тлъстия корен на маслината. И изглежда, че (апостолъта) представяйки езичника в положението на някаква добавка все пак показва, че от това той не търпи никаква вреда, а има всичко, което е свойствено на клоните, естествено израснали от корена. И за да не помислиш, чувайки: ти си бил присаден, че езичникът е унижен в сравнение с естествените клони, гледай как (апостолът) ревнува за него, казвайки и е станал участник в тлъстия корен на маслината, тоест получил същото благородство и същата природа. След това, казвайки с упрек: не се хвали срещу клоните (ст. 18), (апостолът) изглежда, че утешава юдеина, но на практика показва неговата малоценност и голямо безчестие. Затова не казал: не се хвали, но не се хвали срещу клоните, не се превъзнасяй пред тях като пред отсечени, заради това, че си присаден на тяхно място и се ползваш от това, което им принадлежало.

5. Виждаш ли как изглежда, че укорява езичниците, а на практика уязвява юдеите? Но ако се хвалиш,- продължава, - знай, че не ти държиш корена, а коренът тебе (ст. 18). Каква е ползата от това за отсечените клони? Никаква. Както аз вече казах, (апостолът) изглежда търси някаква слаба сянка на утешение, но даже и с това, с което укорява езичниците нанася смъртен удар на юдеите. Казвайки: не се хвали срещу клоните, и: ако се хвалиш, знай, че не ти държиш корена, но коренът тебе, той показал на юдеина, че има достойнство в това, с което те се хвалят, макар и да не трябва да се хвалят; а с това възбужда и поощрява към вяра, представяйки себе си за негов защитник, показва му понесената загуба и това, че други владеят неговата собственост.

Но ще кажеш, отсякоха се клони, за да се присадя аз (ст. 19). Отново във вид на възражение показва противоположното на това, показвайки, че и това, което казал малко по-рано не било с друго намерение, а единствено, за да привлече юдеите. Спасението на езичниците не станало заради прегрешението на юдеите и не тяхното прегрешение е богатство за света, а заедно с това ние не сме се спасили заради това, че те са паднали, но обратното. (Апостолът) показва особения промисъл за езичника, макар да изглежда, че казва друго и цялото това място излага във вид на възражение, освобождавайки себе си от подозрение в неприязън и правейки речта си лесна за приемане.

Добре (ст. 20). (Апостолът) похвалил казаното, а след това отново заплашва, казвайки: поради неверие те се отсякоха, а ти поради вяра стоиш. Ето, отново нова похвала за езичниците и ново обвинение за юдеите. Но (апостолът), отново смирявайки гордостта на първите, прибавя и казва: не високоумствай, но бой се. Това не е естествено дело, но дело на вярата и неверието. И изглежда, че той отново затваря устата на езичника, но на практика поучава и юдеина, че не трябва да обръща внимание на естественото родство, затова и добавил: не високоумствай и не казал: смирявай се, но бой се, понеже високомислието поражда презрение и небрежност. След това, желаейки да покаже колко печално е тяхното нещастие и да направи своята реч по-малко неприятна, той излага това във вид на предупреждение към езичника, и казвайки: ако Бог не пощади естествените клони (ст. 21) не продължил така: нито тебе ще пощади, но казва: пази се, да не би да не пощади и тебе[3]. (ст. 21). По този начин, изключвайки (upotemnomenoj) от казаното неприятните изрази и подбуждайки вярващите да бъдат деятелни, той привлича юдеите, а езичниците смирява.

Виж, прочее, строгостта и благостта Божия: строгост към отпадналите, а Божествена благост към теб, ако останеш в тая благост, иначе и ти ще бъдеш отсечен (ст.23). (Апостолът) не казал: виждаш ли своите заслуги, виждаш ли своите трудове: но виждаш ли Божието човеколюбие, показвайки с това, че всичко е извършено от благодатта свисше и те предразполага към трепет. Самото основание за похвала те кара да се боиш. Владиката е бил търпелив към теб, затова бой се благата няма неизменно да останат при теб, ако станеш небрежен; по същия начин и злото за юдите не е неотменимо, ако се променят. И ти ще бъдеш отсечен, казва (апостолът), ако не пребъдваш във вярата. И те, ако не останат в неверие, ще се присадят (ст. 23), защото не Бог ги е отсякъл, но те сами са отсекли себе си и са отпаднали. И прекрасно, казал (апостолът): отсякоха се. Бог никога не ги е отхвърлял, макар те да съгрешили многократно и в много неща. Забелязваш ли каква е силата на свободата и каква е властта на волята? Нищо не остава неизменно - нито твоето благо, нито неговото зло. Виждаш ли, как (апoстолът) и възстановил отчаялия се юдеин и смирил самонадеяния езичник? И ти, юдеино, слушайки за строгостта, не изпадай в отчаяние; и ти, езичнико, слушайки за благостта, не се надявай на себе си. Бог не те е пощадил и те е отсякъл заради това, че ти си пожелал да се върнеш назад; а на теб показал благост заради това, че ти си пребъдвал: (апостолът) не казал във вярата, но в благодатта, т.е., не че ти си направил достойното, а Божието човеколюбие - понеже е необходимa не само едната вяра. Забелязваш ли как (апостолът) не позволява на един да лежи, а другият да високоумства, но първия възбужда към съревнование като чрез примера на езичниците показва на юдеите възможност отново да застанат на своето място, понеже езичникът преди това е заел мястото на юдея? А за да не се превъзнасят езичниците пред юдеите, (апостолът) ги заплашва чрез примера на юдеите и с това, което се случило с тях, а на юдеина внушава смелост чрез това, което било направено за езичника. И ти ще бъдеш отсечен, казва (апостолът), на езичника, ако станеш небрежен. И юдеинът е отсечен, но ще се присади, ако се постарае, защото и ти си бил присаден. И напълно разумно (апостолът) обръща речта си към езичниците, както обикновено прави, поправяйки ги със слаби удари, поносими за по-силните. Същото той прави и в края на посланието, разсъждавайки за различието в ястията. След това той доказва това не само с бъдещето, но и с миналото, понеже това по-силно убеждава слушателя. И желаейки да съблюдава безспорната последователност на служението той преди всичко предлага доказателство на основата на всемогъществото на Бога. Макар юдеите да са отсечени и отхвърлени, и други да са застанали на тяхното място, ти при всичко това не се отчайвай.

Бог е силен - казва той пак да ги присади, понеже Той прави и това, което надхвърля всяка надежда. Но ако желаеш да проследиш реда на събитията и последователността на заключенията, то имаш достатъчно добър пример в самия себе си.

Понеже, ако ти си бил,- казва (апостолът), отсечен от маслина по естеството си дива и против естеството си бил присаден на питомна маслина, то колко повече ония които са естествени клони ще се присадят на своята маслина (ст. 24)? Ако вярата могла да направи това, което не е според природата, то колко повече ще направи това, коeто е съгласно с природа? Ако езичникът, отсечен от собствените си родители, не по природа се присъединил към Авраам, то много повече ти можеш да получиш това, което е твое собствено. По природа за езичника е свойствено злото, понеже по природа той е бил и дива маслина; доброто не е в неговата природа и не според природата си той е бил присаден към Авраам. А на теб, напротив, по природа е свойствено доброто; ти, ако пожелаеш да се възродиш, ще се утвърдиш не в чужд, както езичникът, а в твоя собствен корен. И така, можеш ли да бъдеш достоен за някакво извинение, когато за езичника станало възможно това, което не е в неговата природа, а ти си нямал сила да направиш и това, което е в твоята природа и даже си го погубил? След това, понеже (апостолът) казал: по естество и присади се, то за да не помислиш, че юдеинът има пред тебе някакво преимущество, той отново отстранява това заключение, казвайки, че и юдеите ще се присадят. Колко повече ония, - казва той, - които са естествени клони, ще се присадят на своята маслина? И още: Бог е силен да ги присади. И по-горе казал: ако не останат в неверие, ще се присадят. А всеки път, когато слушаш, че (апостолът) постоянно употребява израза по естество и според естеството си, не мисли, че тук той има в предвид тази непроменима природа, но с това наименование той означава както собственото и съответстващото, така и несъобразното на природата. Добри и зли са не естествените действия, а само действията на ума и волята. Забележи как (апостолът) смекчава речта си. Казвайки на езичника, че ще бъде отсечен, ако не пребъдва във вярата, а също и на юдеите, че ще се присадят, ако не останат в неверие, (апостолът) премълчавайки по-неприятното, споменава само за по-приятното и с това завършва своята реч, давайки на евреите голяма надежда, стига само да пожелаят. Затова и продължава така:

Защото братя, за да не мислите себе си за мъдри, искам да знаете тая тайна (ст. 25). Тайна тук той нарича неизвестното и съкровеното, в което има твърде много и чудесно, и непонятно. Така и на друго място казва: ето, една тайна ви казвам: не всички ще умрем, но всички ще се изменим (1 Кор. 15:51). В какво се състои тази тайна? Частично закоравяване сполетя Израиля. Тук отново нанася удар на юдеина, макар да изглежда, че унижава езичника. Под това той разбира същото, което казал и по-горе, а именно, че не всички юдеи били в неверие, а само част, както и казал: И ако някой ме е наскърбил, не е наскърбил само мене, но всички ви отчасти (да не кажа премного) (2 Кор. 2:5). Така и тук той изразява същото, за което казал по-горе: не е отхвърлил Бог людете Си, които е предузнал (Римл. 12:2) и още: Спънаха ли се, та да паднат? Да не бъде! И тук той потвърждава именно това, че не целият народ е отхвърлен, но мнозина вече са повярвали или трябва да повярват впоследствие. А понеже той възвестявал за важното, то привежда свидетелството на пророка, който казва същото. Това, че отстъпили, (апостолът) не привежда като доказателство, понеже то е очевидно за всеки, а за това, че юдеите ще повярват и ще се спасят, той отново се обръща към Исая, който възкликва и казва: Избавител ще дойде от Сион, Той ще отвърне нечестието от Якова (ст. 26). След това, посочвайки знамението на спасението, за да не отнесе и приложи това някой към миналото, казва: И ето заветът от Мене към тях: като отнема греховете им (ст. 27 ср. Ис. 59:20-21; 27:9). Това не става тогава, когато те се обрязват, принасят жертви, извършват други заповядани според закона дела, но когато получат прощение на греховете. А ако това е предизвестено и все още не се е изпълнило за юдеите, които все още не са получили прощение на греховете, то несъмнено ще се изпълни. Затова (апостолът) и добавил: защото даровете и призванието от Бога са неотменими (ст. 29). Но той не ги утешава само с това, а и с другото, което вече се е случило, и това, което ще случи в последствие, представя като това, което се е случило по-рано, казвайки: колкото за благовестието, те са неприятели, което е за ваша полза, а колкото за избора, те са възлюбени заради бащите (ст. 28). За да не се гордее езичникът, казвайки: ето, аз съм преди теб, не ми говори за това, което може да се случи, но което вече се е случило, (апостолът) го въздържа от това, казвайки: колкото за благовестието, те са неприятели, което е за ваша полза. Така както вие сте били призвани, то те станали упорити.

7. Все пак и при това Бог не прекратил вашето призоваване, но чака докато дойдат всички, които трябва да повярват между езичниците, и тогава вече ще дойдат и юдеите. След това (апостолът) дава на юдеите ново утешение, казвайки: колкото за избора, те са възлюбени заради бащите. Какво е това? Където има врагове, тях ги очаква наказание, а където има възлюбени, на тях добродетелта на предците няма да донесе никаква полза, ако не повярват. Впрочем, както аз отбелязах по-рано, (апостолът) не престава да ги утешава с думи, за да ги привлече. Затова разкривайки казаното по-горе по друг начин, той продължава: Защото както вие някога се не покорявахте на Бога, но сега чрез тяхното непокорство сте придобили милост, та чрез показаната към вас милост и те сега да придобият милост, така също и те сега не се покоряват. Защото Бог затвори всички в непокорство, та към всички да покаже милост(ст. 30-32). Тук (апостолът) показва, че преди били призвани езичниците, а след това, когато те не пожелали, избрани били юдеите и че впоследствие отново се случило същото: понеже юдеите не пожелали да вярват, то отново били призовани езичниците. Но апостолът не се спира на това и всичко обръща не към това, че юдеите са отхвърлени, а, че те могат отново да бъдат помилвани. Гледай: той дава на езичника толкова, колкото преди това дал на юдеите. Понеже вие, езичници, казва (апостолът), сте били някога непослушни, то дошли юдеите; и отново, понеже те станали непослушни, сте дошли вие. Все пак, те няма съвсем да погинат, защото Бог затвори всички под непокорство, тоест изобличил всички, показал непослушни, но за да може чрез упорството на едните да спаси другите: юдеите чрез езичниците и езичниците чрез юдеите. Гледай: вие сте били непослушни и те се спасили; след това те са станали непослушни и вие сте се спасили, но спасени не за това, за да се отделите отново подобно на юдеите, а за да може да привлече и тях, подбуждайки ги към съревнование.

О, колко дълбоко е богатството на премъдростта и знанието на Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими пътищата Му (ст. 23)! Тук, обръщайки мисълта си към първите времена, размисляйки за древното Божие Домостроителство от началото на света и до настоящите събития, размисляйки за това колко разнообразно Бог е устроил всичко, (апостолът) изпаднал в изумление и възкликнал, уверявайки с това слушателите, че несъмнено ще се изпълни всичко, което казал. Иначе той не би възклицавал и не би се изумявал, ако това било невъзможно да се осъществи. И той знае, че това е дълбочина, но каква дълбочина не знае. Това е реч на човек изумен, но не на такъв, който знае всичко. Изпълнен с удивление и изумление пред благостта, той известил за нея с двете най-изразителни думи, които намерил: богатство и дълбочина. В изумление той е доведен от това, че Бог и е пожелал, и е можал да извърши това, и произвел противоположни едно на друго действия: колко са непостижими Неговите съдби. Не само е невъзможно да се постигне това, но даже и да се изследва. Колко са неизледими пътищата Му, тоест способите на Домостроителството, защото и за тях е не само невъзможно да бъдат познати, но даже и да се изследват. И аз, казва (апостолът), не съм намерил всичко, но малка част, далеч не всичко; единствено Бог съвършено познава Своите дела. Затова (апостолът) и прибавил:

Кой е познал ума на Господа? или Кой М у е бил съветник? Или кой от по-напред Му е дал нещо, та да му се отплати (ст. 34-35)? Тези думи означават, че Бог, бивайки така премъдър, не взема от друг премъдрост, но Сам е източникът на благата: че това, което е извършил за нас и което ни е дал, Той не го е взел от друг, но е излял това от Себе Си; че Той никой не е длъжен да възнаграждава, като че ли е взел от някого другиго, но винаги Сам е главният виновник за благата. Богатството се състои най вече в това, че има изобилие във всичко и в нищо не дължи на някой друг. Затова (апостолът) и прибавил: всичко е от Него, чрез Него и за Него (ст. 36). Той сам създал, Сам сътворил, Сам поддържа, защото е богат и няма нужда да взема от друг, защото е премъдър и не се нуждае от съвет. И какво казвам аз от съвет? Никой не е в състояние даже да знае това, което Му принадлежи, Той единствен е богат и премъдър. Великото богатство се проявило в това, че езичниците били така обогатени, а великата мъдрост в това, че учители на юдеите са направени тези, които са по-ниско от тях. След това, след като (апостолът) бил доведе до изумление, той въздава благодарение, казвайки: Нему да бъде слава довека. Амин. Той, винаги довеждан до изумление, завършва речта си със славословие, когато говори за нещо толкова важно и неизречимо. Така Той постъпва, говорейки за Сина: От които се роди по плът Христос, Който е над всички Бог, благословен до века (Рим. 9:5).

8. Нека и ние да подражаваме на апостола и винаги да прославяме Бога със своята загриженост в живота, а да не се облягаме на добродетелите на предците, имайки предвид примера с юдеите. Няма, в християнина няма плътско родство, а има близост по Духа. По този начин и скитът става син на Авраам, а синът на Авраам става за него по-чужд от скита. Затова не трябва да се облягаме на заслугите на отците, но макар да си имал родител с удивителен живот, все пак не мисли, че това е достатъчно за спасение, чест и слава, ако не му станеш роднина и по характер; а ако си имал друг баща, не мисли, че и ти вследствие на това ще се подложиш на осъждение и позор, макар и сам след това да си живял добре. Какво било по-безславно от езичниците? Все пак те посредством вяра скоро станали роднини на светиите. Кой бил по-близо от юдеите до Бога? Все пак и те заради неверие били отчуждени. Плътското родство е дело на природата и необходимостта, по него ние всички сме роднини, защото всички сме се родили от Адам и по отношение на Адам и Ной, и на общата за всички ни майка земята всички ние сме един на друг в еднаква степен роднини. Достойно за награда е това родство, което ни разделя от порочните хора. В това отношение не всички са роднини помежду си, а само тези, които имат еднакъв начин на живот. В това отношение ние не наричаме брат този, който се е родил от същата майка, но този, който показва еднаква на нашата ревност. Така и Христос едни нарича Божии чада, а други синове на дявола, синове на непокорство, синове на ада, синове на погибелта. Така Тимотей по добродетели станал син на Павел и е наречен истинското ми чедо (1 Тим. 1:2); а синът на сестрата на Павел ние не познаваме по име. Макар по плътско раждане той да бил близък на Павел, не получил никаква полза от това, а Тимотей, макар да бил далечен по плътско раждане и по местожителство, като граждани на Листра, все пак станал по-близък от всички. Затова и ние да се постараем да станем синове на светиите или по-добре да станем Божии синове. А че ние можем да станем Божии синове, чуй какво е казано: бъдете съвършени, както е съвършен вашия небесен Отец (Мт. 5:48). Затова и в молитва ние наричаме Бога Отец и с това напомняме на себе си не само за благодатта, но и за добродетелите, за да не правим нищо недостойно за такова родство. Но ще попиташ: как е възможно да станем Божии синове? Ако бъдеш свободен от всяка страст, а по отношение на оскърбяващия и обиждащия се държиш кротко. Така и твоят Отец постъпва с тези, които Го хулят. И Христос, макар често да говорел за много предмети, никъде не казал: постъпвайте по вашему, но когато казал: Обичайте неприятелите си и молете за тия, които ви гонят (Mт. 5:41), напомнил за тази награда за подвига. Нищо не ни приближава към Бога така и не ни прави подобни на Него, както това съвършенство. Затова и Павел, когато казва: бивайте подражателни (Ефес. 5:1), разбира именно това.

Ние имаме нужда от всички добри дела, но най вече от човеколюбие и кротост, защото и самите ние се нуждаем от човеколюбие. Понеже всеки ден ние много грешим, то се нуждаем и от много милосърдие. Много или малко е, то се оценява не по количеството на даваното, а от остатъка на даващия. Богатият да не мисли за себе си много, а бедният да не унива, когато дава малко, защото често бедният дава повече от богатия. Поради бедността вие не трябва да считате себе си за недостойни, понеже тя ни дава възможност по-удобно да даваме милостиня. Който има при себе си много, той е задържан и от високомерие, и от желание да придобие повече, а който има малко, той е освободен от мъчението на тези страсти и намира повече случаи да прави добро. Той без усилие отива в тъмницата, посещава болни, дава чаша студена вода, а богатият, надменен поради своето богатство, не допуска себе си до това. И така, не унивай поради нищетата, защото нищетата ти дава повече възможности да придобиеш небето. Макар и да нямаш нищо, ти имаш състрадателно сърце и за това за теб е приготвена награда. Затова и Павел заповядал да плачем с тези, които плачат (Римл. 12:15) и с окованите да се отнасяме така, като че и ние сме с тях в окови (Евр. 13:3). Да имаш голямо състрадание, доставя някакво утешение не само на плачещите, но и на намиращите се в други трудни обстоятелства; понякога една дума може да укрепи падналия не по-малко, отколкото парите. И Бог е заповядал да даваме пари на нуждаещите се не само, за да им помагаме в нищетата, но и за да ни научи на състрадание към бедствията на ближния. А сребролюбецът е ненавистен не само за това, че презира живеещите в оскъдност, но и затова, че и сам навиква на жестокост и безчовечност, докато презиращият парите заради бедните, затова е и възлюбен, защото е милосърден и човеколюбив. И Христос, когато облажава милостивите, облажава и хвали не просто подаващите парична милостиня, но правещите това с добро разположение. И така, да имаме такова усърдие за делата на милосърдие, и всички блага ще последват след тях. Имащият човеколюбие и милосърдно разположение, ако няма пари, които да даде, виждайки някого в нещастие, ще започне да плаче и да пролива сълзи, ако срещне, обиден ще се затъпи, ако види бедстващ, ще му подаде ръка. Имайки съкровище от блага човеколюбива и милосърдна душа - той изважда от нея всичко нужно за братята си и получава всички, приготвени от Бога награди. А за да ги достигнем и ние, преди всичко нека да се погрижим да направим своето сърце кротко. По този начин ние и в този живот ще извършим много добри дела, и ще се сдобием с бъдещи венци, да достигнем до които дано да ни бъде дадено на всички чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, на Когото заедно с Отца и Духа да бъде слава, царство, чест сега и завинаги, и во веки веков. Амин.

    

 



[1] Така според Цариградския превод. Протестантският (1940), Съвременен (2004), Библейско общество (2000) и Верен (2002) преводи използват думата закоравиха, а Православният ожесточиха б. пр.

[2] В Римляни същата дума е преведена като закоравяване, цитирайки Златоуст, следва LXX б.пр.

[3] Така според Цариградския превод: пази се да не би да не пощади и тебе и Православния: гледай да не би и тебе да не пощади. Протестантският (1940) превод превежда стиха: нито тебе ще пощади, а Съвременният (2004), Библейско общество (2000) и Верен (2002): няма да пощади и теб- б. пр.