Йоан Златоуст

БЕСЕДА 14.

Затова братя ние имаме длъжност, но не към плътта. Защото ако живеете плътски, ще умрете, но ако чрез Духа умъртвявате телесните си действия, ще живеете. (7:12-13).

1. Показвайки каква е наградата за духовния живот, която вселява в нас Христос: оживотворява замъртвялото тяло, окриля за небето и прави пътя на добродетелите по- лесен, (апостолът) след това представя необходимо увещание, казвайки: и така, не трябва да живеем плътски. Впрочем, той не се изразил така, а много по-изразително и силно, казвайки, че ние сме длъжници на Духа, с думите: имаме длъжност не към плътта, с които посочил именно на това. И навсякъде той разкрива това, доказвайки, че всичко, извършено за нас от Бога, било не като дълг, а единствено по благодат, а всичко, произлизащо след това от нас, е не дар, а дълг. За това той намеква, когато казва: с цена сте били купени, не ставайте роби на човеци (1 Кор. 7:23), както и  когато пише: не сте свои си (2 Кор. 6:19). И за същото споменава на друго място, казвайки: понеже Един е умрял за всички, то всички са умрели, и че Tой е умрял за всички, за да не живеят вече живите за себе си (2 Кор. V, 14, 15). Това потвърждава и тук с думите: имаме длъжност. След това, понеже казал: имаме длъжност, но не към плътта, то за да не сметнеш ти, че това означава презрение към плътта, той не спрял тук, но прибавил: да живеем плътски. Ние трябва да вършим много неща и за плътта: да я храним, сгряваме, даваме почивка, лекуваме от болести, да я обличаме и да й оказваме множество други услуги. И така, за да не помислиш, че апостолът забранява такова служение на плътта, той, казвайки имаме длъжност, но не към плътта, пояснил това с думите да живеем плътски. Забранявам, казва той, тази грижа за плътта, която води до грях, а от друга страна желая да се грижите и за нея, което и изяснява впоследствие, а именно казвайки: за да не угаждате на плътта, не спрял тук, но прибавил: в страстите (Римл. 13:14). Същото учи и тук, казвайки: макар плътта да е предмет на нашата грижа, защото ние сме й длъжни в това, все пак, разбира се, това не значи, че трябва да започнем да живеем по плът, тоест да я направим господарка на нашия живот. Тя трябва да върви отзад, а не отпред, не да управлява нашия живот, а да приеме закона на Духа. И така, определил това и потвърдил, че ние сме длъжници на Духа, след това (апостолът) показва длъжници на какви благодеяния сме и говори не за миналото, но за бъдещето, в което и трябва особено да се удивяваме на неговото благоразумие. Макар предишните благодеяния да били достатъчни, все пак сега той не представя тях и не говори за техните неизречими милости, а сочи към бъдещето, понеже вече дадените блага не докосват повечето хора така, както тези, които ги очакват в бъдещето. Възнамерявайки (да говори за бъдещите благодеяния, апостолът) първо заплашва със скръбните и лоши последствия от плътския живот и казва така: ако живеете плътски ще умрете, разбирайки тук безсмъртната смърт, тоест наказанието и мъчението в геената. По-добре да кажем ако внимателно разгледаме това живеещият по плът е мъртъв даже и в сегашния живот, както вече ви беше обяснено в предишната беседа.

Но ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете. Забелязваш ли, че той не говори за природата на тялото, но за плътските дела? Той не казал: ако чрез Духа умъртвявате телесното естество, ще живеете, но действия - и при това не всички, а порочните, което е ясно от следващото, където той казва: ако направите това, ще живеете. Как би било възможно това, ако той говореше за всички дела изобщо? Защото и да слушаш, и да гледаш, и да говориш, и да желаеш е плътско, и ако започнем да умъртвяваме тези действия, то дотолкова ще се отречем от живота, че ще се подложим на обвинение и в самоубийство. И така, кои дела (апостолът) ни заповядва да умъртвяваме? Тези, които водят до порок, скланят към зло, които е невъзможно да умъртвим по друг начин, освен чрез Духа. Убивайки другите дела, можем да убием и самите себе си, което не е позволено, а тези дела се умъртвяват само чрез Духа. Ако Духът се появи, всички вълнения утихват, всички страсти се усмиряват и нищо не въстава против нас. Забеляза ли, как апостолът ни увещава с бъдещите блага (за което ви казах по-горе) и доказва, че ние сме длъжници не само за вече направеното за нас? Благодеянието на Духа, казва той, се състои не само в това, че Той ни е опростил предишните грехове, но и в това, че ни прави и за в бъдеще непобедими за греха и ни удостоява с безсмъртен живот. След това, посочвайки новата награда, прибавил:

понеже тези, които се управляват от Божия Дух, те са Божи синове (ст.14).

2. Този венец е много по-велик от предишния. Затова не казал само: всички, живеещи по Божия Дух, но тези, които се управляват от Божия Дух, с което изразява своето желание, Божият Дух да бъде господар на нашия живот, както кормчията управлява кораба или както кочияша двойка коне. Не само на тялото, но и на душата (апостолът) налага такава юзда. Той не желае тя да господства,  но подчинил властта й на силата на Духа. За да могат (римляните), уповавайки на дара на кръщението, да не пренебрегват живота си, след това (апостолът) казва, че макар и ние да сме приели кръщение, все пак, ако след това не се водим по Духа, то ще изгубим дареното ни домостроителство и право на осиновление. Затова и не казал - тези, които са приели Духа, но - тези, които се управляват от Божия Дух, т.е.тези, които живеят по такъв начин цял живот, са Божии синове. А понеже това достойнство било дадено и на юдеите, понеже е казано: Аз рекох богове сте вие; всички сте синове на Всевишния (Пс. 82:6). И още: чада отхраних и възпитах (Ис. 1:2). И отново: Израел ми е син, първородният ми (Ис. 4:22), а също и сам Павел казва: на които принадлежат осиновлението (Рим. 9:4), той и разкрива каква разлика съществува между тази и другата чест. Макар името да е едно и също, казва той, делата не са. И представя ясно доказателство за това, сравнявайки и благоуспяването, и дадените дарове, и бъдещата награда. Първо показва какви дарове били дадени на юдеите. Какви именно? Дух на робство. Затова прибавил:

защото не сте приели дух на робство, за да бъдете пак на страх (ст.15). След това без да споменава за противното робство, т.е. за Духа на свобода, посочил това, което е много по-важно  - именно духа на осиновление - чрез Който се дава и Духа на свободата, казвайки: но приели сте дух на осиновление. Ясно е какво е дух на осиновление, но какво е духът на робство, това не е ясно и се налага да го обясним, още повече, че казаното от апостола не само, че не е ясно, но даже е съвършено непонятно. Юдейският народ не получил Духа за какво говори тук Павел? Така той нарекъл Писанията, понеже те били духовни, както и законът е духовен и водата от камъка и манната: всички, казва, сте яли от същата духовна храна (1 Кор. 10:3). И камъка също нарича духовен, казвайки: пили сте от същото духово питие (ст.4) . Понеже всички тези действия били свръхестествени, то (апостолът) ги нарекъл духовни, макар участващите в тях тогава да не приели Духа. Защо старозаветните писания били писания на робство? Разгледай целия живот на юдеите и тогава ясно ще разбереш това. При тях и наказанията се давали по-бързо, и наградата идвала веднага, и била съразмерна, и подобна на някакво ежедневно заплащане, давано на слугите; навсякъде пред очите им се поднасял силен страх, строго се съблюдавали телесните умивания, разпростиращи се дори до ограничения в действията. При нас  не е така, но се очиства мисълта и съвестта. (Христос) не казва само не убивай, но и не се гневи или не само не прелюбодействай, но и не поглеждай с нечисто око, за да можем ние да придобием навик за добродетел не поради страх, а поради любов към Него и да успяваме във всичко. (Бог) не ни обещава земя, в която текат мляко и мед, но ни направил наследници на Единородния, като по всякакъв начин ни отклонява от настоящите блага и обещава преди всичко да ни даде дарове, каквито следва да получат тези, които са станали Божии синове. При нас няма нищо чувствено, нищо телесно, но всичко е духовно. Юдеите, макар и да се наричали синове, били подобни на роби, а не на свободни; ние сме получили осиновление и очакваме да бъдем в небето. С юдеите Бог говорил чрез други, а с нас лично. Юдеите правели всичко, подбуждани от страх от наказание, а духовните правят всичко поради желание и от любов, и го доказват с това, че вършат повече от предписаното и заповедите. Юдеите, подобно на наемници, били неблагодарни и никога не преставали да роптаят, а християните угаждат на Отца; те, бивайки облагодетелствувани, богохулствали, а ние благодарим и в опасностите. Макар грешниците и сега да се подложат на наказание, все пак и в това има голяма разлика: - юдейските свещеници пребивали с камъни, горили и отсичали членове на тялото; по подобен начин и от нас се иска отчет, но за нас е достатъчно и отлъчването от трапезата на Отца и отказ от нейното съзерцание за определено число дни. За юдеите осиновлението било само частно наименование, а за нас това следва и на дело очистване чрез кръщението, даването на Духа и приемането на други блага. Към това можем да прибавим и много други доказателства за нашето благородство и тяхната незначителност. Апостолът, изразявайки всичко това с думите Дух, страх и осиновление, представя и друго доказателство, за това, че ние имаме Дух на осиновление.   Какво е то?

Чрез който и викаме Авва Отче.

3. Колко е важно това добре знаят просветените, понеже на тях им е заповядано и в тайната молитва преди всичко да произнасят това изречение. И така, какво? Нима юдеите не наричали Бога Отец? Не чуваш ли какво казва Мойсей: забрави Бога, Който те роди (Втор. 32:18)? Не чуваш ли как Малахия укорява и казва: Не един ли Бог ни е създал? Нямаме ли ние всички един Отец? (2:10)? Но макар да преведем и много други изречения (от Писанието), все пак ние никъде не намираме това, че юдеите наричали Бога с името Отец и Му се молели. При нас и свещениците, и миряните, и началниците, и подчинените - на всички е заповядано да се молят така. И това е първата дума, която произнасяме, след чудното ново раждане и след новата, и необичайна порядка на нахранване[1]. При това, ако и понякога юдеите да наричали Бога Отец, това било по собствено разбиране, а живеещите по благодат Го наричат така, подбуждани от силата на Духа. Както има дух на мъдрост, чрез който простите станали мъдри, което и се изявило в учението, както има дух на сила, посредством който немощните възкресявали мъртви и изгонвали бесове, както има също така и дух на изцеление, дух на пророчество и дух на езици, така има и дух на осиновление. И както за духа на пророчество ние знаем, че имащият го предсказва бъдещето, говорейки не от своя ум, но движен от благодатта, така трябва да кажем и за духа на осиновление, че приелите го наричат Бога Отца подбуждани от Духа. Апостолът, желаейки да покаже истинския ни произход, употребил и еврейски израз, той не казал само Отче, но Авва Отче, както законните деца наричали баща си. И така, казал за различието в живота, състоящо се в даването на благодатта и свободата (апостолът) представя ново доказателство за превъзходството, получено от това осиновление. Какво именно?

Самият Дух - казва той свидетелствува с нашия дух, че сме Божии чада (ст.16). Аз твърдя това, казва той, не само на думи, но и поради причината, пораждаща думите, понеже произнасям това по внушение на Духа. Това (апостолът) още по ясно изразил на друго място, казвайки: Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика Авва Отче (Гал. 4:6). Какво означава Духът свидетелствува заедно с нашия дух? Утешителят, казва апостолът, свидетелствува за дадения ни дар. Това  не е само гласът на приелия, но и гласът на Утешителя, който дава дара; Той Сам чрез дара ни научил да произнасяме тази дума. А когато свидетелствува Духът, какво недоумение може да има? Ако това беше обещал човек или архангел, или някаква друга подобна сила, то приемам за възможно някои да се съмняват, но когато това обещание е дадено от най - великото същество, свидетелствувайки ни за това чрез тези думи, които ни заповядало да произнасяме в молитва, какво може да бъде съмнението в достойнството? Когато царят помилва някого и обявява пред всички тази чест, то осмелява ли се да му противоречи някой от поданиците?

Ако сте чада, то сте и наследници (ст.17), - продължава апостолът. Забелязваш ли, как той постепенно увеличава дара? Понеже е възможно децата да не бъдат направени наследници (тъй като не всички деца са наследници), то апостолът прибавя още: и наследници. Юдеите, освен че не били осиновени, както сме ние били лишени и от наследство: злосторниците ще погуби, а лозето ще даде на други земеделци (Mт. 21: 41). А преди това Христос казал: мнозина ще дойдат от изток и запад, и ще насядат в небесното царство, а чадата на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина (Mт. 8:11-12). Но (апостолът) не се спира и на това, а добавя: нещо по-голямо. Какво именно? Това, че ние сме наследници на Бога, затова и прибавил: наследници на Бога. И което е още по-важно, не просто наследници, но и сънаследници с Христа. Виждаш ли, как (апостолът) се старае да ни приближи към Владиката? Понеже не всички деца са наследници, то той показва, че ние сме и деца, и наследници. Понататък, понеже не всички наследници наследяват голям дял, той показва, че ние имаме всичко, бивайки наследници на Бога. И отново, понеже е възможно да бъдем наследници на Бога, но не и сънаследници на Единородния, то показва, че ние имаме и това. И забележи мъдростта на  апостола: когато казва какво претърпяват живеещите по плът,  той не се разпростира в описанието на скърбите и само казал, че те ще умрат, а докосвайки се до обещанията, говори много по-обширно, споменавайки за даването на наградите и изброява различни и велики дарове. Ако и това, че сме синове, да е неизказана благодат, то представи си колко велико е да бъдем наследници. Ако това е велико, то много по-велико е да бъдем сънаследници. След това, желаейки да покаже, че всичко това не е дар само на едната благодат и за да предаде повече достоверност на своите думи, (апостолът) прибавил:

понеже ако страдаме с Него, и ще се прославим с Него. Ако ние, казва (Павел), сме участвали (с Христос) в скърбите, много повече ще участваме в радостите. Този, който ни е подарил такива велики блага, преди все още да сме показали някакви заслуги, няма ли много повече да ни възнагради, когато види, че сме се потрудили и сме страдали толкова?

4. И така, доказвайки, че въздаянието действително съществува, апостолът, за да бъде по-достоверна речта му и за да не се съмнява никой, отново доказва, че то също така е и дар отчасти, за да повярват на казаното и съмняващите се, отчасти и повярвалите да не се срамуват заради това, че се спасяват по милост, отчасти, за да познаеш колко Божието въздаяние превъзхожда твоя труд. На първото той възразил, казвайки:

ако страдаме с Него, и ще се прославим с Него, а относно второто прибавил, казвайки: защото смятам, че сегашните временни страдания са недостойни да се сравнят със славата, която има да се открие към нас (ст. 18). С предишните думи (апостолът) изисква духовно поправление на нравите, като казва: вие имате длъжност да живеете, само че не към плътта, т.е. не трябва да угаждате на похотите, гнева, сребролюбието, тщеславието, завистта; а сега, след като напомнил на вярващите за всичко, което им било дадено като дар и което има значение и за бъдещето, след като укрепил и възвисил тяхното упование, поставил близо Христос и ги обявил за сънаследници на Единородния смело ги довежда до бедствията. Не е едно и също да побеждаваме страстите, които възникват в нас, и да понасяме външни изкушения  - побои, глад, лишаване от имущество, заточения, окови, смъртна присъда. За последното е нужно много бодърствуване на душата и внимание. И забележи, как апостолът едновременно принизява и възвисява мъдруването на подвизаващите се. Всеки път, когато казва, че наградите са по-големи от трудовете, той подбужда към по-големи трудове и не допуска да мислим високо за себе си, както мислят победителите за дадените им венци. И на друго място той казва: Защото нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас (2 Кор. 4:17). С тези думи той говори за хора, притежаващи по-голямо любомъдрие; тук той не признава страданията за леки, а утешава преминаващите през тях с даването на бъдещите блага, казвайки: защото настоящите временни страдания не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие. И не казал: нищо не са в сравнение с бъдещата слава, но -  което е много по-силно да се сравнят със славата, която има да се открие. Където има радост, там винаги има и слава, а където има слава, там, разбира се, има и радост. След това, казвайки, че славата е бъдеща, той доказва, тя вече и съществува. Не казал, в сравнение с тази, която ще бъде, но: която има да се открие, т.е. тя вече съществува, но скрита, което той изразил по-ясно на друго място, казвайки: нашият живот е скрит с Христа в Бога (Кол.3:3). И така, уповавай се на тази слава: тя вече е готова и очаква твоите трудове. Ти си печален заради това, че тя е още в бъдещето, но това трябва да те радва, понеже там е приготвена слава велика, неизчерпаема и превъзхождаща настоящото ти състояние. (Апостолът) не казал без цел: настоящите временни страдания, но с намерението да покаже, че бъдещата слава превъзхожда настоящето не само по качество, но и по количество. Сегашните страдания, каквито и да са те, се прекратяват с края на настоящия  живот, а бъдещите блага се простират през безкрайните векове. И така, понеже (апостолът) не бил в състояние подробно да ги изброи и изобрази с думи, той ги нарекъл слава, която сама по себе си представлява за нас нещо приятно, защото се счита за глава и връх на всички блага. (Апостолът) и по друг начин ободрява слушателя и усилва речта, посочвайки на творението, поставяйки си две цели с изобразяването на бъдещата слава: да внуши презрение към настоящето и желание за бъдещето; заедно с това той има и трета цел, която по-правилно трябва да наречем първа, а именно, да покаже колко благ се показва Бог към човешкия род и каква чест има за Него нашето естество. В допълнение, само с това учение (апостолът). както паяжина и детски играчки. опровергава всички твърдения на философите. съставени от тях за този свят. Но за да бъде това още по-ясно. нека да се вслушаме в самите апостолски думи: 

Защото цялото творение - казва, ожида откриването ни като Божии синове. Защото цялото творение беше подчинено не своеволно, но чрез този, който го подчини (ст. 19-20). Тук (апостолът) говори за следното: творението силно се мъчи, чакайки и надявайки се за тези блага, за които ние вече говорихме. Силно въздиша и се мъчи.  А за да бъде речта по-изразителна, (апостолът) олицетворява целия свят, както правят и пророците, казвайки, че реките ръкопляскат, хълмовете скачат, планините подскачат но не за да мислим, че те са одушевени и да им припишем някаква помисъл, а за да схванем преизобилието на благата, простиращи се и върху най-безчувствените творения.

5. Същото правят и пророците при изобразяването на нещо печално, казвайки, че лозата плаче с вино, планините и сводовете на храма силно шумят отново, за да можем да разберем размера на злото. И апостолът, подражавайки (на пророците), тук олицетворява творението и казва, че то стене и се мъчи, не защото наистина е чул стенанията на земята и небето, но с цел да изобрази изобилието на бъдещите блага и желанието за освобождение от настоящото зло. Защото цялото творение беше подчинено не своеволно но поради този, който го подчини. Какво значи цялото творение беше подчинено? Станало тленно. Заради какво и поради каква причина? Поради твоята вина, човече. Понеже ти си получил смъртно и подложено на страдания тяло, то и земята попаднала под проклятие, раждаща тръни и бодили. А че и небето, което овехтява заедно със земята, впоследствие ще има по-добър жребий, послушай как говори за това пророкът: В началото Ти, Господи, си основал земята и дело на Твоите ръце е небето. Те ще изчезнат, а Ти пребъдваш. Да! Те всички ще овехтеят като дреха и като одежда ще ги свиеш, и те ще бъдат изменени (Пс. 105:25-26, Евр. 1:10-12). И Исая възкликва: Повдигнете очите си на небето и погледнете на земята долу. Защото небето ще изчезне като дим и земята ще овехтее като дреха, и ония, които живеят на нея, подобно ще измрат. (Ис. 51:6). Разбра ли как творението станало суетно и как се освобождава от тлението? Един казва: като одежда ще ги свиеш и те ще бъдат изменени, а Исая казва: ония, които живеят на нея, подобно ще измрат, като има предвид не съвършена гибел, понеже живеещите на земята, тоест хората, се подлагат не на вечна, а на временна гибел, от която ще отидат в безсмъртие. Същото се отнася и за творението. Всичко това пророкът изразил с думите: подобно ще измрат. Същото казва впоследствие и Павел, а сега разсъждава за робството и показва откъде произлязло то - и като причина посочва самите нас. И така, какво? Нима творението е оскърбено, понеже е подложено на това заради друг ? Ни най-малко, защото заради мен то съществува. Какво лошо има тогава ако това, което е създадено за мен, претърпява тези неща заради мен с цел моето поправление? Да, и въобще към неодушевеното и безчувственото не следва да прилагаме понятията за справедливо и несправедливо. Но Павел, след като олицетворил творението, не навлиза в по-нататъшни разсъждения относно казаното, а бърза, доколкото може, да утеши слушателя с друга мисъл. Каква именно? Какво говориш ти? - разсъждава той: нима творението чрез теб претърпяло зло и станало тленно? Но с това не му е причинено никаква вреда, понеже чрез теб то отново ще стане нетленно, както е и показано чрез думите -  ожида. То с тези думи той съвсем показва, че не творението е разумно, а че вразумява теб, че всичко е поради грижата на  Христос, а не поради твоите заслуги. По-нататък (апостолът) казва в каква надежда (творението пребивава в суетност).

Че и самото творение ще се освободи (ст. 21). Какво означава самото?  Не ти, а това, което е по-ниско от теб, което няма разум, нито чувства и то ще участва с теб в благата. Ще се освободи казва (апостолът) от робството на тлението, тоест да не бъде вече тленно, но да стане съответно на благообразието на твоето тяло. Както творението станало тленно, когато твоето тяло станало тленно, така и когато тялото ти няма да бъде тленно, и творението ще го последва, и ще стане съответно на него. Изразявайки това, апостолът прибавил: в славната свобода на Божии чада, тоест посредством свобода. Както дойката, възпитаваща царския син, когато той получи властта на баща си, се наслаждава заедно с него на блага, така ще стане и с творението, според думите на апостола. Виждаш ли как човекът винаги е първи и всичко се прави заради него? Забелязваш ли как (апостолът) утешава подвизаващия се и доказва неизречимото Божие човеколюбие? Защо скърбиш поради изкушенията? - казва той. Ти търпиш заради себе си, а творението търпи и заради теб. И не само утешава, но и доказва достоверността на казаното. Ако творението, което поради теб понася вреда, се надява, много повече се надявай ти, чрез когото творението ще се наслаждава на всички тези блага. И както хората обикновено обличат слугите в редки дрехи заради честта на сина, когато той трябва да се покаже в цялото си достойнство, така и Бог облича творението в нетление и в славната свобода на чада.

Защото цялото творение съвкупно въздиша и се мъчи досега. (ст. 22).

6. Забелязваш ли как (апостолът) засрамва слушателя, казвайки: не бъди по-лош от творението и не се прилепяй към настоящето. Ти не само че не трябва да се прилепяш, но и трябва да въздишаш поради забавянето на твоето преселение оттук. Ако така прави и творението, колко повече това е прилично и за теб, надарения с разум. Но това все още не е достатъчно, за да се засрамиш, затова (апостолът) прибавил:

и не само то, но и самите ние, които имаме Духа в начатък[2] (ст.23), тоест като предвкусващи всички бъдещи блага. Дори някой да е от камък, всички дарове, които са ни дадени, са достатъчни, за да го отвлекат от настоящето и да го окрилят към бъдещето както защото това, което е дарено, е велико, така и защото тези толкова велики и многобройни дарове са само начатък. Ако начатъкът е такъв, че чрез него можем да се освободим от греховете и да достигнем до праведност и освещение, а (апостолите) изгонвали бесове и чрез своята сянка, и чрез дрехите си възкресявали мъртви, то представи си какви ще са бъдещите блага. И ако въздиша творението, което е лишено от разум и от дар слово, и което не притежава познание, то толкова повече сме длъжни да въздишаме ние. Но за да нямат еретиците повод да мислят, че (апостолът) осъжда всичко настоящо, по-нататък той казва: ние не въздишаме заради това, че осъждаме настоящето, а защото желаем бъдещето. Това именно той изразил с думите: ожидаме изкуплението си. Какво говориш Павле? Защо постоянно се обръщаш назад и напред,  и казвал, че вече сме станали синове, отново причисляваш това благо към предмета на надеждата и пишеш, че трябва да го получим? Изяснявайки това със следващото (апостолът) прибавя: изкуплението на нашето тяло, тоест съвършената слава. Нашата бъдеща участ до последното ни издихание остава в тайна, понеже мнозина от синовете след това ставали псета и пленници. А когато се преселим оттук с добра надежда, тогава и дарът ще стане неотменим, по-явен и велик, тогава няма да има и страх, че грехът и смъртта могат да го променят. Само тогава благодатта ще стане безопасна, когато нашето тяло се освободи от смъртта и безчислените страдания. Думата изкупване означава не просто откуп, но такъв, след който вече не трябва да се връщаме в предишния плен. А за да не изпадаш в недоумение, непрестанно слушайки за славата, без да имаш ясно понятие за нея, (апостолът) в подробности разкрива бъдещите блага, показвайки промяната на твоето тяло и в съответствие с това на цялото творение. Това той още по-ясно изразил на друго място, казвайки: който ще преобрази нашето смъртно тяло по подобие на Своето славно тяло (Фил.3:21). И в друго послание той пише: и когато това, смъртното, се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: погълната беше смъртта победоносно (1 Кор. 15:31).  А като доказателство за това, че заедно с разрушението на тялото ще последва изменение в състоянието на всички предмети, участващи в живота, (апостолът) написал на друго място: образът на сегашния свят преминава (1 Кор. 7:31).

Защото и с тая надежда се спасихме (ст.24) продължава той. Понеже (апостолът) досега говорел за получаване на бъдещите блага, а на по-немощните слушатели се струвало скръбно да имат само надежда за благо, то сега той, показвайки, че бъдещите блага са много по-надеждни от настоящите и видимите, много беседва и за вече дадените дарове, и доказал, че ние сме получили начатъка на бъдещите блага, а след това, за да не искаме всичко сега и да не погубим своето благородство, придобито чрез вяра, казва: с тази надежда се спасихме. Смисълът на тези думи е следният:  Не трябва тук само да искаме, но трябва и да се надяваме. Ние сме принесли на Бога само този едничък дар, че сме повярвали в даването на бъдещите блага и само по този единствен път сме се спасили. Ако изгубим този път, то ще изгубим своя принос. Той те пита, казвайки: не си ли бил ти виновен за безбройни лоши дела? Не си ли погинал човек? Не заслужаваш ли осъждение? Не се ли оказали всички безсилни да те спасят? И така, какво те спасило? Само едната надежда в Бога, едната вяра в това, което Той е обещал и дал: само това и нищо повече не можеш да дадеш в дар на Бога. А ако надеждата те е спасила то пази я и сега. Ако ти е доставила толкова блага, то очевидно няма да те измами и относно бъдещето. Ако тя, намирайки те мъртъв, погинал, пленник и враг, те е направила друг - син, свободен, праведен и сънаследник, и ти е дала толкова блага, колкото никой никога не е очаквал, то след толкова велика щедрост и благосклонност нима тя ще те остави в последващите обстоятелства? И така, не ми казвай: отново надежда, отново очакване, отново вяра. По такъв начин ти се спаси в началото и единствено този дар си принесъл на Жениха. Ако искаш всичко тук, то ще погубиш своята заслуга, при наличието на която ще се прославиш. За това (апостолът) и прибавя: 

А надежда, която се вижда изпълнена, не е вече надежда; защото кой би се надявал на това, което вижда (ст. 24)? Но ако се надяваме на това, което не виждаме, с нетърпение го чакаме (ст. 25), т.е. ако всичко започнеш да искаш тук, за какво тогава се надяваш? Какво е надеждата? Твърда увереност в бъдещето. Много ли иска от теб Бог, след като Сам Той ти е дал всички Свои блага? Той иска от теб само едно надежда, за да можеш и ти с нещо да способстваш своето спасение. Това именно и намеква (апостолът), казвайки:  ако се надяваме на това, което не виждаме, с нетърпение го чакаме. Бог увенчава надяващия се, както този, който се труди и понася бедствия и безбройни напасти. Думата търпение показва усилията в труда и голямо постоянство. Но все пак, Бог и това дарил на надяващия се, за да утеши загрижената душа.

7. След това, доказвайки, че и за този лек труд ние получаваме голяма помощ, (апостолът) прибавя:

Така също и Духът ни помага в нашата немощ (ст.26). На теб принадлежи само едно именно търпението, а другото е дар на Духа, Който те поощрява към надежда и посредством нея те облекчава в твоите трудове. След това, за да познаеш, че благодатта не само те съпътства в трудовете и опасностите, но и съдейства и в най-леко изглеждащите дела, и във всичко оказва своята помощ, (апостолът) прибавил: понеже не знаем да се молим както трябва; но самият Дух ходатайства в нашите неизговорими стенанлия. С тези думи (апостолът) показва великата грижа на Духа към нас и учи римляните да не считат за полезно всичко, което по човешки изглежда такова. Понеже за християните, които по това време били бити, гонени и търпели безчислени бедствия, било естествено да желаят покой, да го считат за полезен за себе си и да молят от Бога такава благодат, то (апостолът) казва: не считайте за действително полезно за себе си това, което ви се вижда такова. Дори и за да познаем какво е полезно за нас, ние имаме нужда от Божията помощ, дотолкова човекът е слаб и немощен сам по себе си. Затова (апостолът) и казал: понеже не знаем да се молим както трябва. А за да не се срамува ученикът поради своето незнание, (апостолът) открил, че и самите учители се намират в неведение. Той не казал: вие не знаете, но не знаем. Той не казал това от скромност, която показвал в други обстоятелства. Павел непрестанно молел Бога в своите молитви да види Рим, но все пак изпълнението на това не станало веднага след неговите молитви; така и за тръна, даден му в плътта, тоест за бедствията, той често се молил и все пак не получил поисканото. Така и в Стария завет Мойсей не получил исканото, молейки се да види Палестина, Еремия, молейки се за евреите, Авраам, ходатайствайки за содомците. Но и самият Дух ходатайства в нашите неизговорими стенания. Казаното е неясно, защото чудесата, които тогава били многочислени, сега се прекратили. Затова е необходимо да ви кажа за тогавашното състояние и по този начин речта ще стане по-ясна. Какво било тогавашното състояние? На всички, които тогава приемали кръщение, Бог давал различни дарове, които въобще се наричали духове. Духът на пророчество се покорява на самите пророци (1 Кор. 15:32). Един имал дар на пророчество и предсказвал бъдещето; друг дар на мъдрост и учил народа; друг дар на изцеление и изцелявал болни; друг дар на сила и възкресявал мъртви; друг дар езици и говорел на различни наречия. Освен всички тези дарове, съществувал и дарът на молитва, който също се наричал дух; който приемал този дар се молел за целия народ. Така, понеже ние не знаем какво е полезно за нас и просим безполезното, то дарът на молитва идвал на някой от тогавашните християни и той, един за всички, просел обещаното за цялата църква и учел другите да се молят. И така тук (апостолът) нарича дух - както самият дар така и душата, която го е получила, ходатайства пред Бога и въздиша. Удостоеният с такава благодат заставал с голямо съкрушение, със силни вътрешни въздишки, и припадайки пред Бога, молел за това, което е полезно за всички. Сега, за знамение на това служи дяконът, който принася молитви за народа. Указвайки на това, Павел и казва: самият Дух ходатайства с нашите неизговорими стенания.

Защото този, който изпитва сърцата (ст.27). Виждаш ли,  че речта е не за Утешителя, а за духовното сърце? Иначе би трябвало да се каже изпитващият Дух. Но за да разбереш, че се говори за духовния човек, имащ дара на молитва апостолът и прибавил: този, който изпитва сърцата, знае какъв е умът на Духа, тоест духовния човек.

Защото той ходатайства за светиите по Божията воля. Ходатайства не заради това, разсъждава (апостолът), че на Бога са неизвестни нашите нужди, но за да се научим ние да се молим за това, за което е нужно и да просим от Бога това, което Му е угодно. Това и означава по Бога. По този начин това служело и за утешение на присъстващите и за най-добро наставление, понеже Този, Който дава дарове и подарява безчислени блага, бил Утешителят. А всичко това, казва апостолът, се върши от един и същи Дух (1Кор.12:11). И това става, за да се научим ние и за да се яви любовта на Духа, Който по този начин слиза над нас. Затова всички слушали молещия се, понеже молитвата се извършвала по Божията воля. Виждаш ли, колко уроци за Божията любов към нас и за честта, която ни е оказана, им преподава (апостолът).

8. В края на краищата, какво не е направил за нас Бог? За нас Той създал тленния мир, за нас направил и нетленния; за нас допуснал пророците да търпят напасти, за нас изпратил в плен, за нас допуснал те да бъдат хвърлени в пещта и да претърпят безчислени страдания. За нас създал и пророците, за нас и апостолите; за нас предал Единородния, за нас наказал дявола, поставил ни да седнем отдясно Му, за нас търпял поругаване, защото казва: укорите, с които укоряваха теб, паднаха върху мен (Пс. 69:9). Но все пак, ако и след това се отдръпваме от Него, Той не ни оставя, но отново ни призовава и разполага други да се молят за нас, за да ни даде Своята благодат - както и било при Мойсей, на когото Бог казал: остави Ме да ги изтребя (Изх. 32:10), за да го подбуди с това да ходатайства за юдеите. И сега Той прави същото, като ни дава дара на молитвата, за да не би ние, спасявайки се без молитва, да станем по-лоши. По тази причина, разбира се, Той нееднократно казва, че се примирява с юдеите заради Давид, заради този или онзи, правейки и това отново с тази цел, за да предаде вид на законност на примирението, макар че би се показал по-човеколюбив, ако беше казал, че прекратява Своя гняв срещу юдеите заради Себе Си, а не заради този или онзи. Но (Бог) не се грижи само за това, колкото самата причина за примирение да не послужи на спасяващите се като повод за небрежност. Така, казвайки на Еремия: не се моли за тия люде, защото няма да те послушам (Ер.11:14), Той не желаел пророкът да престане да се моли (защото Бог винаги желае нашето спасение), но за да уплаши юдеите; затова пророкът, узнавайки това, не престанал да се моли. А за да се убедиш, че това е казано с цел да се засрамят юдеите, а не за да се отклони пророкът от молитвата, послушай какво казва Бог: нима не виждаш какво правят те?  И когато говори на града (Ерусалим)  Затова, ако и да се умиеш с луга и да употребиш много сапун, пак твоето беззаконие си остава петно пред Мене (Ер. 2:22), то не желае да хвърли в отчаяние, но да подбуди към покаяние. Както уплашил ниневийците и ги разположил към покаяние, най-вече като изрекъл за тях неопределена присъда и не им дал добра надежда, така постъпва и тук, възбуждайки юдеите и внушавайки им почит към пророка, дано биха го послушали по този начин. А понеже те били болни от неизцелима болест и изобщо не се вразумили от това, че други били отведени в плен, то Бог първо ги увещава да останат там, а когато не послушали и пожелали да бягат в Египет, то (Бог) допуснал това, но поискал от тях да не се предават на египетското нечестие. Когато те и това не послушали Той им изпратил пророк, за да не се развратят напълно. И понеже те не послушали Неговия призив, Той Сам идва за тях, поправя ги, удържа ги от по-голямо нечестие и постоянно върви до тях, както любящ баща до сина си, който постоянно търпи неудачи. Заради това Бог изпратил не само Еремия в Египет, но и Езекиил във Вавилон. Пророците не се противили на това, понеже знаели колко много Владиката обича юдеите, даже охотно правели това, подобно на благодарен роб, изпълнен с жалост за безпътния син (на своя господар), виждайки, че бащата скърби и се съкрушава за него. И какво не претърпели пророците от юдеите? Те били с пила претривани, гонени, укорявани, подлагали се на безчислени напасти и след всичко това отново се връщали при тях. Самуил не престанал да тъгува за Саул, макар жестоко да бил оскърбен от него и да понесъл нетърпими обиди; впрочем, той не си спомнял нито за една от тях. Еремия даже написал плач за юдейския народ, а когато персийският военачалник му дал пълна свобода да живее безопасно където пожелае, той предпочел да търпи зло със своя народ и да бедства в чужда страна, отколкото да пребивава в отечеството си. Така и Мойсей, оставяйки царския дворец и придворния живот, побързал да раздели нещастията с израилтяните, а Данаил в течение на двадесет и шест дни не вкусвал хляб и се топял в своя строг пост, за да умилостиви Бога за юдеите. Тримата отроци, намирайки се в пещта и в силния огън, произнасяли усърдни молитви за юдеите, а за себе си не се съкрушавали, защото били невредими; и понеже се надявали тогава да имат особено дръзновение, то и се молели за тях, казвайки душа съкрушена и разкаян дух да бъдат угодни пред Тебе. Заради тях Исус Навин разкъсал дрехата си, заради тях Езекиил проливал сълзи и тъгувал, виждайки, че са убивани, а Еремия казвал: Отвърнете се от мене, ще плача горко (Ис. 22:4). А преди това, като не се осмелявал да се моли за съвършено прекратяване на бедствията, питал, кога те ще свършат, казвайки: докога Господи? Така бил изпълнен с любов целият сном от святи мъже. Затова и Павел казва: като Божии избрани, свети и възлюбени, облечете се с  милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение.  (Кол. 3:12).

9. Забелязваш ли цялата изразителност на думите, а също и желанието на (апостола) да бъдем постоянно в молитва? Не казал просто бъдете милосърдни, но - облечете се, давайки с това да се разбере, че милосърдието, подобно на дреха, винаги трябва да е с нас. Не казал също така просто милосърдие, но, облечете се, за да подражаваме на естественото чувство на нежна любов. Но ние правим обратното. Ако някой дойде с молба за най-малката монета, то ние го укоряваме, оскърбяваме, наричаме измамник. Не те ли побиват тръпки, не се ли срамуваш от това, че за късче хляб го наричаш измамник? Дори ако той се преструва, то дори поради това заслужава съжаление, че до такава степен се мъчи от глад, че трябва да се преструва по този начин. Това е доказателство за нашата жестокост. Понеже ние трудно даваме доброволно, то беднякът по неволя трябва да измисля безброй хитрости, за да измами нашата безчовечност и да смекчи жестокостта ни. Друга работа, ако той иска от теб златна или сребърна монета тогава би имал основание да го подозираш; но ако идва при теб за обикновено препитание, то за какво ти е да любопитствуваш и да изследваш с излишна точност, обвинявайки го в бездействие и леност? Ако трябва да говорим за това, то не другите, а самите нас следва да укоряваме. Затова, когато идваш при Бога да просиш милост за греховете си, спомни си за тези думи и ще разбереш, че е справедливо самият ти да ги чуеш от Бога, а не по-нисшия от теб. И все пак, Бог никога не ти казва такива думи, не е казал: иди си, лицемерецо, макар постоянно да идваш в църквата и да слушаш законите Ми, но на площада, и златото и своето желание, и своята дружба, с една дума всичко предпочиташ пред тях; сега се представяш за смирен, а след молитвата ставаш дързък, жесток и безчовечен; и така, иди си оттук, и никога вече не идвай. Това и дори повече заслужаваме да чуем, и все пак Бог никога не ни е укорил с нещо подобно, но дълго търпи, изпълнява всичко от Своя страна и ни дава повече от това, което сме попросили. Размишлявайки за това, да избавим от нищета просещите и макар те да се преструват, ние няма да издирваме това. И самите ние имаме нужда от спасение, при това със снизхождение, с човеколюбие и с много милост. Ако за нас се направи сериозно разследване, то не би било възможно да се спаси някой, но всички трябва да се подложим на наказание и погибел. И така, да не съдим строго другите, за да не ни поискат и на нас строг отчет: защото ние сме обременени от грехове, изключващи всяко оправдание. Да имаме по-голямо съжаление към тези, които грешат без да заслужават снизхождение, за да можем и ние да се надяваме на такава милост, макар колкото и да се стараем, никога няма да можем да покажем такова човеколюбие, от каквото имаме нужда от страна на човеколюбивия Бог. Тогава не е ли безразсъдно, когато самите ние се намираме в толкова велика нужда, строго да изследваме делата на своите събратя, правейки  всичко това против самите себе си? По този начин ти не толкова правиш просещия недостоен за твоето благодеяние,  колкото себе си недостоен за Божието човеколюбие. За това да не говорим против себе си, но дойде ли някой, воден от безгрижност или леност, да даваме. И самите ние често, а по-добре да кажем винаги, грешим поради небрежност и все пак Бог не иска веднага от нас отчет, но ни дава срок за покаяние всеки ден ни храни, вразумява, учи и снабдява с всичко, за да Му подражаваме с подобно милосърдие. Да отхвърлим жестокостта, да изтръгнем от себе си зверството, понеже по този начин облагодетелствуваме повече самите себе си, отколкото другите. Да даваме пари, хляб, дрехи означава да приготвяме на самите себе си велика слава, която е невъзможно да опишем с думи, защото обличайки се с нетленни тела, ние ще се прославим и възцарим с Христос. Но колко велико е това, ще узнаем впоследствие, а по-добре да кажем, тук ние никога не можем да получим ясна представа за това. Но, за да си съставим някакво понятие въз основа на настоящите блага доколкото мога ще изобразя това, което казах. Кажи ми, ако на  стар и беден човек му бъде обещано изведнъж да стане млад, да дойде в цветуща възраст, по-здрав и красив от всички, да му бъде дадена царска власт над цялата земя за сто години и царстването му да се огради със съвършен мир, то какво не би се съгласил да направи той, за да получи това обещание? Но ето, Христос обещава не това, а много повече, понеже разликата между старостта и младостта не е толкова голяма, колкото между тлението и нетлението, и разликата между царстването и нищетата не е толкова, колкото между бъдещата слава и настоящата, а тези неща се различават както съновидението и действителността.

10.  Но аз все още нищо не съм обяснил, да, и изобщо няма думи, които могат да изобразят великата разлика между бъдещето и настоящето, понеже поради времето за ума е съвсем невъзможно да постигне цялото различие. В края на краищата, как да сравним с настоящето живот, който няма край? А бъдещият свят е толкова различен от настоящия, колкото мира от войната, колкото нетлението превъзхожда тлението, колкото чистият бисер е по-добър от буца мръсотия, а по-добре - нищо да не казваме, защото не можем да изобразим напълно тази разлика. Ако сравня красотата на бъдещите тела  със светлината на слънчев лъч или с ярка мълния, то все още няма да съм казал нищо достойно за техния блясък. Какви земни съкровища, какви тела - или по-добре - какви души не трябва да презираме заради бъдещите? Ако някой сега те въведе в царски дворец, даде ти възможност да говориш с царя в присъствието на всички и даже да седнеш с него на една трапеза, то ти, разбира се, би бил признат за по-щастлив от всички. А имайки намерение да влезеш в небето, да стоиш пред самия Цар на вселената, да се съревноваваш по блясък с ангелите, да се наслаждаваш на тази неизречена слава, ти все още се колебаеш, дали да презреш парите, когато, даже ако се наложи да се откажеш от самия живот, ти би трябвало да ликуваш и да се радваш, окрилен от възторг. За да получиш длъжността началник, която ти дава възможност да мамиш (аз не мога да нарека това честен доход), ти даваш всичко, което имаш, изпадаш в дългове - и ако е необходимо, няма да се поколебаеш да заложиш и жената, и децата си, а когато ти предстои небесното царство, власт, в която няма да имаш приемник, когато самият Бог ти поверява управлението не на някой ъгъл на земята, но цялото небе, ти се бавиш и се отказваш, избираш парите и не разбираш, че ако видимата за нас страна на небето е толкова прекрасна и привлекателна, то колко понесравнимо високо е небето на небесата?

Но понеже с телесните очи е невъзможно да се види това, то възнеси ума си; и изкачвайки се по-високо от видимото небе, погледни това небе, което е по-високо от него, безкрайната висота, свят, вселяващ ужас, сомнове от ангели, безчислени викове на архангели и на други безтелесни сили. И след това, спускайки се от тази висота, взри се в тукашната картина и си представи това, което е около нашия цар, като: мъже в одежди, обшити със злато, двойка бели мулета със златни украшения, колесници със скъпи коне, белоснежни възглавници, знамена, които се веят около колесниците, дракони, изобразени на копринени одежди, щитове със златни изпъкналости в средата, ремъците, които ги обвиват, украсени с безброй скъпоценни камъни, коне, покрити със злато и златни юзди. Но веднага щом видим самия цар, то преставаме да гледаме всичко това. Той единствен привлича върху себе си нашето внимание: неговият порфир, диадема, трон, пояс, обувки и необикновено бляскав външен вид. С точност обединявайки всичко това, отново изведи от тук своя ум нагоре към онзи страшен ден, в който ще се яви Христос. Тогава ще видиш не двойка мулета, не златни колесници, не дракони и щитове, но това, което е пълно с велик ужас и произвежда такова поразяващо впечатление, че и самите безплътни сили се изумяват, както е казано: небесните сили ще се разклатят (Mт. 24:29). Тогава ще се отвори самото небе, ще се отвори вратата на небесния свод, ще слезе единородният Божий Син, съпровождан не от двадесет или сто човека, но съпровождан от хиляди и безбройни ангели, архангели, херувими и прочие сили, всички ще се изпълнят с ужас и трепет, земята ще се радва и всички съществували хора - от Адам до този ден всички ще станат от земята, всички ще бъдат възхитени, а Христос ще се яви в такава слава, че и луната, и слънцето, и всякаква светлина ще се скрие от Неговия блясък. С какви думи да изобразим това блаженство, този блясък и слава? Бедна моя душа! На мен и сега ми се иска да плача и тежко да въздишам, виждайки как ние се лишаваме от благата, когато се лишаваме от блаженството, именно лишаваме се (аз говоря също и за себе си), ако не извършим нещо велико и удивително. Нека никой да не ми говори за геената, понеже да се лишим от толкова велика слава е по-мъчително от всякаква геена, да бъдем лишени от този жребий е по-лошо от безчислени наказания. Но все пак ние още се стремим към настоящето и не мислим за козните на дявола, който заради малко ни отнема голямото, дава ни мръсотия, за да похити златото или да кажем по-правилно, показва ни сянка, за да открадне от нас истината и ни залъгва със съновидения (такова е настоящото богатство), за да се окажем победни от всички в онзи ден.

11. И така, размисляйки за това, нека, докато не е късно, да започнем да избягваме измамата и да се стремим към бъдещето. Не трябва да казваме, че не сме знаели за краткостта на настоящия живот, когато ежедневните дела по-силно от тръба възгласяват за настоящата малоценност, смях, позор, опасности и гибел. Какво извинение ще имаме, когато с велика ревност преследваме това, което е свързано с опасности и срам, когато бягаме от това, което е безопасно и ни дава слава и блясък, докато се предаваме в пълната власт на сребролюбието? Робуването на богатството е по-тежко от всяко мъчение, както добре знаят всички, които са се удостоили да се избавят от него. Затова, за да познаете и вие тази прекрасна свобода, разчупете оковите, бягайте от клетката; нека в дома ви да се пази не злато, но това, което е по-скъпо от всякакви съкровища - милостиня и човеколюбие. Това ни дава дръзновение пред Бога, а златото открива пред нас велик срам и много съдейства дяволът да ни влияе. Но за какво да въоръжаваш своя враг и да го правиш по-силен? Въоръжи против него десницата си, събери цялата красота в душата си, сложи всичкото богатство в самия себе си, защото самите ние сме много по-ценни от стените и по-важни от основите на къщата. За какво ние, забравяйки за самите себе си, обръщаме цялото си внимание към това, което, отивайки си оттук, не можем да вземем със себе си, а често не можем да го запазим и в настоящия живот, когато ни се предоставя възможност да се обогатим с това, което не само тук, но и там ще се окаже достатъчно за всичко? Който носи в душата си и полята, и дома, и златото, той където и да отиде - се явява с цялото си  богатство. Но как, ще попиташ, е възможно това? Възможно е - и то много лесно. Ако ти с нисшите си ръце пренесеш на небето това, което е вложено в душата ти, тогава дори и смъртта да дойде при теб, никой няма да ти го отнеме, но ти и в бъдещия живот ще се преселиш с ума си. Нека небето, а не ковчегът и домът пазят твоето злато и богатство. Такова съкровище имала Товита, която прославяли не домът, не стените, не камъните, не колоните, но покритите от нея тела на вдовиците, пролетите сълзи, побягналата от нея смърт и върналия се живот. Да започнем и ние да си приготвяме такива складове, да започнем и ние да си строим такъв дом. В това ще имаме за помощник Бог, а и сами ще бъдем съработници на Бога. Бог е призовал нищите от небитие в битие; също и тези, които вече са приведени в битие и съществуват, не допуска да загинат от глад и други нещастия, лекувайки ги, поправяйки ги и по всякакъв начин поддържайки Божия храм; каква друга полза и слава може да се сравни с тази?  Но ако ти все още не си разбрал какво украшение ти е подарил Бог, заповядвайки ти да снабдяваш нищите, то размисли само за следното. Ако Бог ти беше дал такава власт, че ти би могъл да възстановиш падащото небе, то не би ли сметнал това за чест много по-велика от самия теб? Но Бог те е удостоил с още по-голяма чест. Той ти е поръчал да изправяш това, което за Него е по-скъпо от самите небеса: а пред лицето на Бога нищо не може да се сравни с човека. За човека Той сътворил небето и земята и морето; в него желае да обитава повече, отколкото в небето. Но ние, макар и да знаем това, все пак не показваме дори малко старание и грижа към Божиите храмове, но, оставяйки ги пренебрегнати, строим за себе си великолепни и огромни къщи. Затова ние се лишаваме от всякакви блага, ставаме по-бедни от всяка нищета, защото украсяваме тези домове, които, преселвайки се оттук, не можем да вземем със себе си и не радеем за тези, които можем да пренесем заедно със себе си и там. Изтляващите наши тела без съмнение ще възкръснат. И тогава Бог, Който ни е заповядвал да обичаме нищите, събирайки ги, ще похвали тези, които са се грижели за тях, и ще се удиви на това, че те по всякакъв начин са се опитвали да поддържат живота им, който бил готов да угасне или от глад, или от голота и студ. А ние, когато ни предлагат толкова велика похвала, все още се бавим и не желаем да приемем на себе си тази прекрасна грижа. Макар Христос да няма за Себе Си пристанища, но ходи странник, гол и гладен, все пак ти без нужда и полза строиш за себе си оградени домове, бани, галери и множество чертози; на Христос не даваш и малък дял, а украсяваш горните части на дома си за враните и гарваните. Какво може да бъде по-лошо от такова лекомислие? Какво е по-ужасно от такова безумие? Това действително е признак на крайно безумие, а по-добре да кажем - нещо такова, което и не можем да изразим с достойни образи. Но, все пак, ако пожелаеш, то, разбира се, възможно е да се излекуваш от тази, макар и тежка, болест; и не само е възможно, но даже е лесно, и не само лесно, но много лесно е да се освободиш от тази опасност, отколкото от хиляди страдания, понеже лекарят е по-добър. И така, да започнем да Го привличаме към себе си, да започнем да се молим да се докосне до нас и да приложим от своя страна всичко необходимо - добра воля и желание. Той нищо друго няма да поиска, но веднага щом приеме от нас само това, ще принесе от Своя страна всичко останало. Да му принесем всичко, което можем, за да се наслаждаваме и тук на съвършено здраве, и да получим бъдещите блага чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, заедно с Когото слава да бъде на Отца и Святия Дух, сега и завинаги, и во веки веков. Амин.


[1] Тук Златоуст говори за практиката на ранната църква да поднася първата Господна трапеза веднага след кръщението на присъединяващия се към църквата, свързвайки по този начин двете тайнства б.пр.

[2] Съвременен превод (2004): начало, Библейско общество (2000) и Верен (2002): първите плодове б. пр.