Йоан Златоуст

БЕСЕДА 8

И тъй, какво ще кажем, че нашият отец Авраам е намерил по плът. Защото, ако Авраам се е оправдал от дела, има с какво да се хвали, само не пред Бога (4:1-2).

1. Казал, че светът станал виновен пред Бога, че всички са съгрешили и е невъзможно да се спасят по друг начин, освен чрез вяра, апостолът по-нататък се старае да докаже какво е това спасение основание не за срам, но за блестяща слава, по-голяма даже от славата на делата. А понеже спасението, което става със срам, внушава някаква печал, то той отново отстранява такова предположение, макар и вече да е намекнал за това и преди, когато (спасението чрез вяра) нарекъл не само спасение, но и правда. Божията правда, казва, се яви (Римл. 1:17), т.е. той се спасява така, както се спасява и праведникът, с пълно дръзновение. И нарича това спасение не само правда, но и явяване на Бога, а Бог се явява в славни, светли и велики дела. Освен това, той разкрива същото и на друго място, излагайки речта си във въпроси, както обикновено прави винаги за по-голяма яснота и поради увереността си в своите думи. Така постъпва той и по-горе, казвайки: Какво предимство има юдеинът? И: имаме ли ние някакво предимство[1]? И още: Къде остана хвалбата? Изключена е (Римл. 3:1,9, 27). Така и тук той казва: какво да кажем за нашия отец Авраам? Понеже юдеите постоянно се позовавали на това, че патриархът и първият приятел на Бога приел обрязването, апостолът желае да докаже, че и той се оправдал чрез вяра: това и представлява тържеството на неговата велика победа (περιουσία νίκης πολλἥς). Защото не е странно да се оправдае чрез вяра този, който няма дела, но когато украсеният със заслуги става праведен не поради тях, а чрез вяра, това било удивително и особено увеличавало силата на вярата. Затова и апостолът, премълчавайки за всички останали, обръща речта си към Авраам. Той го нарекъл отец по плът, лишавайки юдеите от истинско родство с него (συγγενείας γνησίας) и откривайки пътя на родството му с езичниците[2]. Затова казва: ако Авраам се е оправдал от дела, има с какво да се похвали, само че не пред Бога (Римл. 4:2). И така, казал, че Бог оправдава обрязаните от вяра и необрязаните с вяра, и разкривайки в достатъчна степен това по-горе, той с примера с Авраам го потвърждава даже повече, отколкото е обещал, подлагайки на състезание вярата и делата, и цялата борба съсредоточава около праведника и не без намерение. Защото той силно възвеличава Авраам, назовавайки го праотец, за да накара юдеите поради това да му се покорят във всичко. Не ми говори за юдеите, разсъждава Павел, не ми давай за пример този или другия; аз се издигам към главата на всички, откъдето води началото си и обрязването.

Ако Авраам се е оправдал от дела, казва (апостолът) има с какво да се похвали, само не пред Бога[3]. Казаното е неясно, затова трябва да го направим по-ясно. Съществуват две похвали: едната от делта, другата за вярата. Апостолът казал: Ако се е оправдал чрез дела има с какво да се похвали само не пред Бога, показвайки, че можем да имаме похвала за вярата, при това много по-голяма. Великата сила на Павел се показва именно в това, че той обърнал предмета на своето разсъждение към противоположното и доказал, че спасението чрез вяра в много по-голяма степен има всичко това, което принадлежи на спасението от дела, т.е. похвала и дръзновение (παρρησιάζεσθαι). Хвалещите се с дела могат да изтъкват собствените си трудове, но който поставя своята чест на това, че вярва в Бога, той дава много по-голяма причина за похвала, понеже слави и възвеличава Господа. Чрез вяра в Бога, признавайки за истина това, което не открила природата на видимите неща, той показал искрена любов към Бога и тържествено възвестил силата Му, а това е свойствено на най-благородните души, на философския[4] разум и на високата мисъл. Не кради, не убивай това е свойствено на обикновените хора, но да вярваш, че Бог е силен да извърши невъзможното за това е нужно благородно мислещ дух, здраво привързан към Бога, защото това е признак за истинска любов. И този, който изпълнява заповедите, почита Бога, но много повече го почита този, когото е направила мъдър (φιλοσοφὥν) вярата. Първият го е послушал, а последният е придобил подобаващо понятие за Бога, прославил Го е и Го е възвеличил повече от прославата от дела. Първата похвала принадлежи на вършещите добри дела, а последната прославя Бог и принадлежи изцяло на Него, понеже вярващият се хвали с високата си представа за Бога, което и преминава в Негова слава. Затова (апостолът) и казва, че той има похвала пред Бога, но, впрочем, не само поради тази причина, а и заради друга. Вярващият се хвали не само с това, че е възлюбил Бога, но също и с това, че е бил удостоен от Него с велика чест и любов. Както той възлюбил Бога, имайки висока представа за Него (а това служи и като доказателство на любовта), така и Бог го е възлюбил - него, стократно виновния, освобождавайки го не само от наказание, но и оправдавайки го. Значи, вярващият има основание да се хвали, понеже е бил удостоен с велика любов.

Понеже какво казва Писанието? Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда. А на този, който върши дела, наградата му се не счита като благодеяние, а като дълг[5]. (4:3-4). И така, нима последното е най-важно? пита той. Ни най-малко, защото се вменява и на вярващия; но не би се вменило, ако той сам нищо не е допринесъл.

2. По този начин и вярващият има за длъжник Бога и при това не за случайни дела, а за велики и големи. Доказал висотата на неговия ум и духовно разбиране, (апостолът) не казал просто вярващия, но:

който вярва в Оня, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда. (ст. 5). Разбери, колко е важно да се увериш и убедиш в това, че Бог може отведнъж не само да освободи от наказание живеещия в нечестие, но и да го направи праведен и да го удостои в безсмъртни почести. Но не мисли, че вярващият стои по-ниско от вършещия дела, заради това, че на последния му се вменява не по благодат. Вярващия го прави славен най-вече това, че той се възползва от тази благодат и е показал единствено вяра. Забележи, че на вярващия също така му е определена и по-голяма отплата, понеже на вършещия дела му се връща въздаяние, а на него праведност; праведността е много по-важна от въздаянието, защото сама по себе си е въздаяние, включващо в себе си много награди. И така, доказвайки казаното чрез примера с Авраам, (апостолът) се обръща към Давид, който потвърждава същата мисъл. Какво казва Давид и кого нарича блажен? Този ли, който се хвали с делата или този, който се е удостоил с благодат и е получил прощение на греховете и дара? А когато аз говоря за блаженство, то разбирай върха на всички блага. Така както праведността стои по-високо от въздаянието, така и блаженството е по-високо от праведността. И така, (апостолът) доказал превъзходството на праведността - не само чрез примера с Авраам, който я получил, но и с разумни доводи (казвайки: има с какво да се похвали само не пред Бога) - отново разкрива нейната важност с друг способ, обръщайки се към Давид, свидетелствуващ в негова полза. И Давид, както утвърждава, (апостолът) нарича оправдаващият се чрез вяра блажен, казвайки:

Блажени ония, чийто беззакония са простени (ст.7).  На пръв поглед изглежда, че (апостолът) привежда неподходящ довод, понеже Давид не казал: блажени тези, чиято вяра им се вменява за праведност. Но той прави това преднамерено, а не поради незнание, за да покаже голямото превъзходство на вярата. Ако е блажен този, който е получил прощение по благодат, то много по-блажен е този, който е оправдан и  показва вяра. А където има блаженство там е премахнат всеки срам и пребивава велика слава, защото и блаженството е пълнотата на наградата и славата. Затова и апостолът, говорейки за преимуществото на вършещия: а на този, който върши дела,  наградата му не се счита като благодеяние[6], не потвърждава това с Писанието, а превъзходството на вярващия доказва със свидетелство от Писанието с думите на Давид: блажени ония, чийто беззакония са простени, чийто грехове са  покрити. Защо, пита (апостолът), се смущаваш от това, че получаваш прощение на греховете не като дълг а по благодат? Но ето именно този (който получава прощение по благодат) се облажава, понеже пророкът не би го нарекъл блажен, ако той не се наслаждава на голяма слава. И (апостолът) не казва, че такова прощение се отнася до обрязания, а какво?    което  е много по важно от прощението на греховете:

само за обрязания ли е или и за необрязания (ст. 9)? И така пита: това велико блаженство с какво се намира във връзка с обрязването или с необрязването? Забележи превъзходството на речта: (апостолът) доказва, че блаженството не само не е чуждо на необрязаните, но и е съгласно с тях, повече отколкото с обрязаните. А понеже и сам Давид нарича блажен получилия прощение на греховете, бивайки обрязан и говорейки за обрязан, то забележи какво изкуство притежава Павел, за да приложи казаното от Давид към необрязаните. Усвоявайки блаженството на праведността и доказвайки, че те и двете представляват едно, (апостолът) разглежда как се е оправдал Авраам. Ако блаженството е свойствено на праведника, а от друга страна и Авраам се е оправдал, то кога се оправдал той, когато бил вече обрязан или още необрязан? Бивайки необрязан, казва (апостолът):

То как му се вмени? Когато беше обрязан или необрязан? Не когато беше обрязан, а необрязан. Понеже казваме На Авраам вярата се вмени в правда. (ст. 9-10). По-горе, обръщайки се към Писанието, (апостолът) казал: какво казва Писанието? Вярата на Авраам му се вмени за правда, а тук той предлага друго мнение и твърди, че праведността била в необрязания. След това той разрешава новото, възникващо оттук възражение: ако (Авраам), разсъждава той, се е оправдал, бивайки необрязан, то за какво е било въведено обрязването?

Прие обрязването като знак, отговаря апостолът, и печат на правдата от вяра, която имаше, когато беше необрязан (ст. 11). Забеляза ли по какъв начин той доказал, че по - скоро юдеите се намирали в положението на гости (twn parasitwn), отколкото тези, които бивайки необрязани, след това се присъединили към юдеите? Защото ако Авраам се е оправдал и бил увенчан, и бивайки необрязан, след това приел обрязването, а впоследствие дошли и юдеите, то значи, Авраам преди всичко е отец на необрязаните, които имат с него родство по вяра, а след това отец на обрязаните той е  праотец и на двамата. Забелязваш ли, че необрязването въобще не е пречка? (Авраам) бил необрязан и това не му попречило да се оправдае. Следователно, обрязването се е явило след вярата.

3. И защо се учудваш, че обрязването се явило след вярата, когато то е и след необрязването? И не само е след вярата, но е и много по-несъвършено от нея и при това толкова, колкото знакът на вещта бледнее пред самата вещ, колкото например изображението на воина е по-ниско от самия воин. А защо, ще попиташ, Авраам се е нуждаел от подобен знак и печат? Самият той не се нуждаел. За какво го е приел? За това, за да стане общ праотец на вярващите, както необрязани, така и обрязани, а не само на обрязаните, защото (апостолът) добавя: които не само са обрязани (ст. 12). Ако Авраам е отец на необрязаните, не заради това, че сам е бил необрязан, но защото необрязаните му подражавали по вяра, то много повече той няма да бъде праотец на обрязаните само заради едното обрязване, ако не е добавена и вяра. Той приел обрязването, казва апостолът, за да можем както ние, така и другите, да го имаме за праотец; и за да не отхвърлят необрязаните обрязаните. Забелязваш ли как необрязаните първи имали Авраам за свой праотец? Ако обрязването е нещо почтено поради това, че показва праведността, то немалко преимущество имат и необрязаните, които достигнали до нея преди обрязването. И така, тогава ти си в състояние да имаш Авраам за праотец, когато ходиш в стъпките на оная вяра (ст. 12); и когато не упорстваш и спориш, отстоявайки закона. Каква вяра? Кажи ми. Ако и необрязани. (Апостолът) отново принизява юдейската надменност, припомняйки за времето на праведността. И добре казал: в стъпките, за да можеш ти, подобно на Авраам, да вярваш във възкресението на мъртвите тела, така както и той, чрез което и показал своята вяра. По този начин, ако ти отхвърляш необрязването, то разбери ясно, че за теб няма никаква полза и от обрязването. Ако не ходиш в стъпките на вярата, то макар да си бил обрязан сто пъти няма да станеш дете на Авраам, понеже той приел обрязването, за да не отхвърли теб, пребиваващия в необрязване. И не изисквай това от него: това дело послужило за твоя полза, не за негова. Но ще кажеш, че обрязването служи като знамение за праведност. И това е за теб, макар вече да е премахнато, понеже по-рано ти си се нуждаел от телесни знамения, а сега вече нямаш нужда от тях. Още ще попиташ: нима не е можело да се разбере душевната доблест на Авраам от неговата вяра? Разбира се, било е възможно, но ти си се нуждаел и от това допълнение. Понеже ти не си се взирал в душевната доблест и не си могъл да я видиш, то било ти е дадено и чувственото обрязване, за да можеш, упражнявайки се в това телесно знамение, малко по малко да се приближиш и към душевно любомъдрие, и приемайки с пълно усърдие обрязването като знак за най-високо достойнство, да се научиш да следваш праотеца и да му подражаваш. И това Бог е вложил не само в едното обрязване, но и във всичко останало, например в жертвите, в съботата и в празниците. А че Авраам заради теб е приел обрязването, научи от следващите думи на (апостола). Казвайки, че Авраам приел знамение и печат, той посочва и причината, казвайки: за да бъде отец на обрязаните за тези, които приемат и вътрешно обрязване, защото ако имаш само едно външно обрязване, то от него няма да има никаква полза. Обрязването е знамение тогава, когато вещта, за знамение на която то служи, т.е. вярата, бива видна в теб; по същия начин, ако ти нямаш вяра, то и знамението вече не може да бъде знамение. На какво ще бъде то знамение, на какво ще бъде печат, ако няма нищо запечатано? Това би било подобно на това, ако ти би започнал да ни показваш запечатан чувал с пари, когато вътре няма нищо. Така и обрязването е смешно, когато вътре няма вяра. Ако обрязването е знамение за праведност, а ти нямаш праведност, то значи нямаш и знамението. Ти затова си получил и знамението, за да търсиш вещта, знака на която имаш, защото ако би могъл да я намериш без знамение, ти не би се нуждал от него. Но праведността не е единственото, което обрязването възвестява, а още и праведността дори в необрязания. Значи обрязването възвестява не друго, а това, че няма нужда от обрязване. 

Защото ако са наследници тия, които се облягат на закона, то вярата е празна и обещанието осуетено (ст. 14). (Апостолът) доказал, че вярата е необходима, че тя е по- древна от обрязването, по-силна от закона, и че го потвърждава. Щом всички са съгрешили, тя е станала необходима; ако Авраам се е оправдал, бивайки необрязан, то тя е по-древна от обрязването; ако чрез закона става познаването на греха, а вярата се е явила без закона, то тя е и по-силна от него; накрая, ако законът свидетелства за вярата, а тя го утвърждава[7], то тя не му е противна, а е в съгласие и в съюз с него. Сега (апостолът) отново, но по друг начин, доказва, че посредством закона е невъзможно да получим оправдание. Който държи закона, смятайки, че той може да го спаси, той безчести силата на вярата. Затова и казва: вярата е празна, т.е. няма нужда от спасение по благодат, понеже вярата не може да покаже своята сила и обещанието е осуетено. Юдеинът може да възрази: каква нужда имам аз от вяра? Значи, ако това е справедливо, то с вярата се унищожава и обещанието.

4. Обърни внимание на това, че апостолът в своята борба с юдеите във всичко се връща към самото начало - към времето на патриарсите. Доказвайки с пример, че праведността е сънаследница на вярата, той доказва същото и по отношение на обещанието; и за да не каже юдеинът: какво ме касае мен това, че Авраам се е оправдал чрез вяра? Павел говори за това, което е най-важно за юдеина обещанието за наследство не може да бъде изпълнено без вяра; а това и особено плаши юдеите. За какво обещание говори той? За това, че юдеинът е наследник на света и всички благословения в него. А за това как това обещание е изпразнено, апостолът говори по- нататък.

Понеже законът докарва не обещание, но гняв; а гдето няма закон, там няма нито престъпление (ст. 15). Ако законът докарва гняв и прави виновни в престъпление, то явно е, че той носи и проклятие, а тези, които са под проклятие и наказание, и са виновни в престъпление, са достойни не да наследят, но да бъдат подложени на наказание и да бъдат изгонени. И така, какво става? Идва вярата, привлечена от благодатта, и обещанието се изпълнява. Където е благодатта, там има прощение, а където има прощение, там няма никакво наказание; ако наказанието е отменено и заради това се явява правдата от вяра, то за нас вече няма никакво препятствие да станем наследници на обещанието чрез вяра.

Затова наследството е от вяра, казва (апостолът),  за да бъде по благодат, така щото обещанието да е осигурено за цялото потомство, не само за това, което се обляга на закона, но и за онова, което е от вярата на Авраама, който е отец на всички ни  (ст. 16). Виждаш ли, че вярата утвърждава не само закона, но прави вечно и Божието обещание; а закона, когато е следван не на своето време, напротив, изпразва и вярата и препятства обещанието.

С това (апостолът) доказва, че вярата не само не е излишна, но е толкова необходима, че без нея е невъзможно да се спасим. Защото законът докарва гняв, понеже няма нито един, който да не го е престъпил, а вярата не оставя и повод за гняв: където няма закон, казва апостолът, там няма и престъпление. Виждаш ли, как вярата не само съвършено унищожава греха, но и не му позволява да се роди? Затова (апсотолът) и казва: по благодат. Защо казва така? Не за да ни засрами, а за да бъде осигурено обещанието за цялото потомство. Тук апостолът посочва две блага първо, че даровете са предложени и второ, че те се дават на цялото потомство, затова той вкючва тук и езичниците, и показва, че юдеите ще се окажат вън, ако започнат да враждуват срещу вярата. Защото вярата се оказва по надеждна от закона: вярата няма да ти навреди, само не упорствай, тя даже ще те спаси теб, бедстващия от закона. След това (апостолът) след като казал: за цялото потомство - определя за кое потомство и казва: което е от вяра, указвайки родството на езичниците с Авраам и това, че не могат да се хвалят с Авраам тези, които не вярват подобно на него. Но вярата направила и нещо друго, трето: тя направила родството на праведниците по-пълно и Авраам праотец на многочислено потомство. Затова апостолът го нарича не просто Авраам, но отец на всички нас, вярващите. Затова, потвърждавайки казаното със свидетели, апостолът казва:

както е писано: направих те отец на много народи (ст. 17). Виждаш ли, че това е определено от древността? Какво? - ще възразиш ти: може би това се казва за   исмаилтяните или амаличаните? Впоследствие апостолът ясно доказва, че не е казано за тях, а сега за потвърждение на това бърза към друго, показвайки образа на такова родство и разкривайки го с голямо дълбокомислие. Какво именно казва той?

Пред Бога, в Когото повярва (ст. 17). Тук той предварително говори за възкресението, което е необходимо за настоящия предмет. Ако за Бог е възможно да съживява мъртвите и да привежда в съществуване несъществуващото, то също така е възможно и неродените (от Авраам) да направи свои деца. Затова (апотолът) не казва: привежда в съществуване несъществуващото, а  - повиква, показвайки голямата лекота на това дело (за Бога). Както за нас е лесно да назовем съществуващото, така и за Него е лесно, даже много по-лесно, да приведе в битие несъществуващото. А когато (апостолът) казва, че Божият дар е велик и неизречим, и когато разсъждава за Неговата сила, то доказва, че и вярата на Авраама е достойна за този дар, за да не помислиш, че Авраам е бил удостоен с тази почест незаслужено. И така, ободрявайки слушателя, за да не се смущава и за да не възразяват юдеите и да кажат: как именно тези, които не са деца, са станали деца, (апостолът) отново започва да говори за патриарха и продължава:

Авраам, надявайки се без да има причина за надежда, повярва, за да стане отец на много народи, според речното Толкова ще бъде твоето потомство. (ст. 18). Как надявайки се без да има причина за надежда? Без да има причина за надежда за човека, с надежда в Бога. (Апостолът) доказва и величието на делото, и отстранява невероятността на казаното, а противоположните едно на друго неща примирила вярата. И ако апостолът говорел за потомството, произхождащо от Исмаил, то думите (без да има причина за надежда) биха били излишни, защото това потомство се родило (от Авраам) не чрез вяра, а по естество. Но тук апостолът има предвид Исаак, защото Авраам повярвал не заради езичниците, но за този, който трябвало да се роди от безплодна жена. Значи, ако (за Авраам) наградата се състои в това, че е направен отец на много народи, то ясно е, че именно за тези народи, за които той е повярвал. А за да се убедиш, че (апостолът) говори именно за тези народи, чуй какво следва:

Без да отслабне във вяра, той вземаше предвид, че тялото му е вече замъртвяло, като беше на около сто години, вземаше предвид и мъртвостта на Сарината утроба (ст. 19). Виждаш ли как (апостолът) посочва и препятствието, и високия, превъзхождащ всичко ум на праведника? Обещанието, казва той, било такова, че не можело да има надежда за неговото изпълнение. Това било първото затруднение, понеже Авраам не можел да погледне на друг, който при такива обстоятелства е получил син. Живеещите по-късно се взирали в него, а той не гледал на никого, освен на единия Бог, затова е и казано: без да отслабне във вяра. След това неговата замъртвяла плът представлявала второ затруднение, а замъртвялостта на Сарината утроба трето.

Обаче относно Божието обещание, не се усъмни чрез неверие (ст. 20). Бог не дал доказателство (за своето обещание) и не извършил чудо, но единствено простите думи, в които то се съдържало, за (изпълнението) на което природата не давала надежда. Все пак се казва, че (Авраам) не се усъмни. (апостолът) не казва, не повярвал, но не се усъмни, не се поколебал, макар и да имало толкова затруднения. Оттук ние научаваме, че ако Бог е обещал макар и хиляди невъзможни неща, а слушащите не приемат това, то слабостта произлиза не от природата на нещата, а от неразумността на неприемащия обещанието.

Но се закрепи във вяра (ст. 20). Обърни внимание на мъдростта на Павел. Понеже се говорело за тези, които изпълнявали закона и за вярващите то (апостолът) доказва, че вярващите правят повече, отколкото изпълнителите на закона, имат нужда от повече сила и от много устойчивост, и извършват необикновен труд. Понеже (юдеите) унижавали вярата като нещо, което не изисква труд (апостолът) застава срещу това и доказва, че не само преуспяващите в целомъдрие или в някаква друга добродетел, но и показващите вяра се нуждаят от твърде голяма сила. Както първият има нужда от мъжество, за да прогонва мислите за невъздържание, така и вярващият се нуждае от силна душа, за да отхвърля мислите на неверие. Как се укрепил (Авраам)? Той, казва (апостолът), всичко предоставил на вярата, а не на разума, понеже в противен случай би паднал. Как преуспял той в самата вяра?

Даде Богу слава, казва (Павел),  уверен, че това, което е обещал Бог, Той е силен да изпълни (ст. 21). И така, да не изпитваш, означава да прославяш Бога, а да изпитваш, значи да грешиш. Ако ние, изпитвайки и изследвайки земното, не прославяме Бога, то любопитствайки за раждането на Владиката, много повече ще навлечем на себе си крайно наказание като оскърбяващи Го. Ако не трябва да изследваме начина на възкресение, колко повече се отнася това за тези неизречени и страшни тайни. И (апостолът) не казал просто повярвал, но - уверен. Такова е свойството на вярата, тя е по-ясна от доказателствата на разума, убеждава повече и е невъзможно друга мисъл, проникнала в областта на вярата, да я разколебае. Тези, които следват доказателствата на разума, може и да променят своите убеждения, а който се доверява на вярата, може да запуши ушите си за доводите, разколебаващи вярата. Затова, казвайки, че (Авраам) се оправдал чрез вяра (апостолът) доказва, че той чрез вяра е и прославил Бога. Това в голяма степен е видно и в живота, както е и казано: нека да свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела и да прославят Бога вашия Отец. (Мт. 5:16). Ето в това се и прославя вярата. Но от друга страна, както делата се нуждаят от сила, така и вярата. Тук (в делата) често и тялото споделя труда, а там (вярата) се проявява единствено чрез успяването на душата; по този начин и нейният труд е повече, защото никой не споделя с нея подвига.

6. Забелязваш ли как (апостолът) доказал, че всичко, което е свойствено на делата, като например: да имат похвала от Бога, да се нуждаят от сила и труд, и отново да прославят Бога, в голяма степен принадлежи на вярата? Казал, че Бог е силен да изпълни това, което е обещал, апостолът, струва ми се, предсказва бъдещето, защото Бог е обещал не само едното настояще, но и бъдещето, образ на което се явява настоящето. И така, да не вярва е свойствено на слабия ум, малкия и жалкия, така че всеки път, когато някои започнат да ни хулят поради нашата вяра, то ние на свой ред ще ги укоряваме заради неверието им на човеци нещастни, малодушни, неразумни и слаби, които с нищо не са по-добри от магаретата. Както да вярва е свойствено на възвишената и благородна душа, така и неверието е признак на неразумна душа, паднала до безумието на животните. Затова, да оставим тези (невярващите) и да подражаваме на патриарха, и да прославяме Бога, както и той Му въздал слава. Какво означава отдаде слава на Бога? Значи, разбрал Неговата правда, Неговото безкрайно могъщество и - съставил за себе си надеждно понятие за Бога - той съвършено повярвал в Божиите обещание. И така, нека и ние, с вяра и дела, така да прославяме Бога, за да получим и ние като награда прослава от Него, както Той е казал: ще прославя тези, които Ме прославят (1 Цар. 2:30). Но дори и ако не беше обещана никава награда, то да се удостоим с това да прославяме Бога, би било слава само по себе си. Ако хората, възгласяващи славословие пред царете, биват облажавани единствено заради това, макар и да не са получили никаква друга изгода, то разсъди каква е нашата похвала, когато чрез нас се прославя нашият Владика, а от друга страна - какво наказание е да постъпваш така, че Той да се хули чрез нас, още повече, че Той желае прославата заради нас, защото Сам няма нужда от нея. Какво по твоето мнение е разстоянието между Бога и човека? Не е ли такова, каквото между хората и червеите? Впрочем, посочвайки и такова разстояние, аз все още нищо не съм казал, да, и въобще не трябва да казваме нищо определено за това. Но би ли пожелал ти да получиш велика и страшна слава от червея? И така, ако ти, дори и силно да жадуваш слава, не би пожелал това, то нуждае ли се от твоята прослава Този, Който е свободен от такова желание и стои безкрайно по-високо от теб? Все пак, макар и да  няма нужда от твоята прослава, Той казва, че желае това заради теб. И ако Той не се погнусява да стане заради теб роб, то защо се удивяваш, че поради такава подбуда Той пожелава и другото? Той не счита нищо недостойно за Себе Си, стига то да способства за нашето спасение. И така, знаейки това, да избягваме всеки грях, който хули Бога.  Като от змия, е казано, бягайте от греха (Сир. 21:2). Ако се приближиш до греха, той ще те ухапе, но не той сам идва към нас, а ние доброволно тичаме към него. Бог така е устроил нещата, че ние да не попаднем под владичеството на дявола, защото иначе никой не би могъл да устои на неговата сила.  Затова Бог го е отделил като някой разбойник и мъчител; той не смее да нападне, ако не застигне някой в своите владения без оръжие и сам; не дръзва да се приближи, ако не види, че ние ходим в пустинята; а тази пустиня, която е жилище на дявола, е не друго, а грехът. И така, ние се нуждаем от щита на вярата, шлема на спасението и духовния меч, не само за да не претърпим зло, но и за да можем, ако дяволът пожелае да ни нападне, да му отсечем главата; нуждаем се от непрестанна молитва, за да му пречупим краката. Дяволът е безрамен и нагъл; затова напада ниско и побеждава с такива способи. А причината за това е, че самите ние не се опитваме да стоим по-високо от неговите удари: понеже той не може да се издигне по-високо, но се влачи по земята и затова негов образ е змията. А ако Бог отначало му е определил такова място, то още повече той е такъв сега. Ако не знаеш какво значи да се напада от ниско, аз ще се опитам да ти обясня способа на тази борба. И така, какво означава да се напада ниско? Да събаряш посредством земни неща, посредством удоволствия, богатства и всичко житейско. Затова, ако дяволът види, че някой се издига към небето, то първо, той не може да го нападне, а второ, дори и да се реши, то бързо пада сам: той няма крака  - не бой се, няма и крила - не се плаши, той пълзи само по земята и се промъква между земните дела. Ако у теб няма нищо общо със земята, тогава няма нужда и да се трудиш. Дяволът не може да се сражава открито, но както змията се крие в тревата, често се притаява в прелестта на богатството. Ако отсечеш неговата трева, то той, бивайки открит, веднага ще избяга, а ако умееш да му заговориш с Божествените заклинания, то веднага ще го раниш. Ние имаме духовни заклинания името на нашия Господ Исус Христос и силата на Кръста. Това заклинание не само изгонва дракона от неговото леговище и го хвърля в огъня, но даже изцелява и раните ни.

Ако мнозина, макар да произнасяли това заклинание не са се изцелили, то това е станало поради маловерието им, а не от безсилието на произнесеното; както мнозина се допирали до Исус и Го притискали, но не получили никаква полза, а жената с кръвотечението, допирайки се не до тялото, но до края на дрехата Му се изцелила от кръвотечението, което я измъчвало от дълго време. Името на Исус Христос е страшно за демоните, страстите и болестите. И така, да започнем да се украсяваме с Него, да се ограждаме с Него. Така и Павел станал велик, макар и да бил с еднакво на нас естество, то вярата го направила съвършено различен, а такова било в него изобилието на даровете, че и дрехата му имала велика сила.  За какво оправдание сме достойни ние ако сянката и дрехата на апостолите прогонвали смъртта, а при нас даже молитвата не усмирява страстите? Каква е причината за това? Голямото различие в духа. Естествените способности при нас са общи и равни с тези на Павел; като нас той се е родил и е бил възпитан, живял на същата земя и дишал същия въздух. Но в останалото той бил съвършено различен и по-висш от нас, а именно по отношение на ревността, вярата и любовта. Ако започнем да му подражаваме, ще дадем възможност Христос да се възвестява и чрез нас; Той желае това повече от нас и затова е направил органа за говорене и не иска той да остане без полза и бездействен, но винаги да го има в ръцете Си. Защо ти не го държиш в готовност за ръката на художника, но разхлабваш струните, размекваш ги чрез разкошен живот и правиш арфата напълно негодна за Него  тогава, когато би трябвало да настроиш и обтегнеш струните, настройвайки ги на духовна мелодия? Ако Христос види, че нашата душа е така настроена, то ще извлече звук от нея. А когато това стане, то ще видиш ликуващи ангели, архангели и херувими. И така, да направим себе си достойни за пречистите ръце, да започнем да молим Господа да се докосне до сърцето ни. Но по добре да кажем, не са нужни и молби: само направи сърцето си достойно за такова докосване и Господ пръв тича към Теб. Ако Той се притичва към тези, които желаят да прибягнат към Него (така Той произнася похвала за Павел, когато той още не бил такъв) то какво не може да направи Той, когато види, че ти се съвършено приготвен? И когато Христос извлече звуци от душата ни, то несъмнено и Святият Дух ще слезе на нас, и ние ще бъдем по-добре от небето, имащи не слънце и луна, осветяващи телата ни, но самият Владика на слънцето, луната и ангелите, заселил се и ходещ в нас.

Аз казвам това, не защото ние ще възкресяваме мъртви и ще очистваме прокажени, но защото ще бъдем чудо, по-голямо от всичко това, а именно любовта. Където се намира това благо, там веднага се явява Синът с Отца и снизхожда благодатта на Духа. Където, казва Христос, са събрани двама и трима в Мое им,е там съм и Аз между тях. (Мт. 18:20). Да пазиш близо до себе си лицата на любимите, е признак за силна привързаност свойствена, за обичащите силно. Но ще запиташ, кой е толкова нищожен, че да не пожелае да има до себе си Христос? Ние, враждуващите един против друг. Може би някой ще ми се присмее и ще каже: какво говориш? Виж, ние всички сме събрани между едни и същи стени, в една и съща църковна ограда, съставяме едно стадо, с никой не се караме, всички се ръководим от един пастир, всички заедно слушаме какво ни говори, принасяме общи молитви, а ти говориш за война и вражда? Да, говоря за война и казвам това, бивайки напълно с ума си и без да съм изгубил разсъдъка си. Аз виждам това, което виждам и знам, че ние се намираме в една църковна сграда и под властта на един пастир. Но затова аз и особено плача, защото при толкова подбуждания към единодушие, ние се изправяме един срещу друг. Отново ще попиташ: каква разпра виждаш тук? Тук никаква, но когато се разотидем един обвинява другия, някой явно оскърбява, този завижда, лихвоимства и граби, този притеснява, другият се предава на срамна любов, а друг сплита хиляди козни. И ако би било възможно да се разкрият душите, ни то вие бихте видели всичко това с точност и бихте се съгласили, че аз не безумствам.

8. Не виждате ли във военните лагери как войниците при сключването на мир свалят оръжието си и без всякакво прикритие и защита влизат в неприятелския стан? А когато носят оръжие, навсякъде има стражи, караули, безсънни нощи и постоянно горят огньове, то няма мир, но война. А това може да се види и сред нас: ние се пазим и страхуваме един от друг, всеки шепне в ухото на съседа си, а щом види, че идва някой страничен, замълчава и външно прикрива всичко: това е свойствено не за доверчивите, а за твърде внимателните хора. Но, ще кажеш, ние правим това не за да обидим, а за да не бъдем обидени. Затова и аз скърбя, защото, живеейки сред братя, ние се нуждаем от охрана и за да избегнем обидата, разпалваме толкова много огньове и поставяме толкова стражи и патрули. А причината за това честите лъжи, честите измами, общият недостиг на любов и непримиримата вражда. Вследствие на това, разбира се, се случва да видим, че мнозина се доверяват повече на езичниците, отколкото на християните. Какъв срам, разбира се, заслужава това, колко сълзи, колко стенания! Какво да правя? казваш ти, - този човек е груб и досаден. А къде е твоето любомъдрие? Къде са апостолските устави, повеляващи ни да носим теготите един на друг? Ако не можеш да се обхождаш с брат си, то как искаш да живееш добре с чуждите? Ако не можеш да се разбереш с членовете на собственото си семейство, как можеш да привлечеш към себе си и да се разбереш със страничните? Но какво да направя аз? Аз съм твърде наскърбен, готов почти да заплача по примера на пророка, изпускайки обилни потоци от очите си, виждайки на това поле хиляди врагове, повече от тези, които видял той в пророческо видение. Той, виждайки идването на варварите, казал: боли ме в дълбочината на сърцето ми (Ер. 4:19), а аз виждам, че подчинените на един военачалник се нападат един друг, хапят се и се терзаят един друг, едни за пари, други за слава, трети просто без всякаква причина се бият и издевателстват един над друг, нанасяйки си хиляди рани, виждам и мъртви, обезобразени повече, отколкото труповете на война, виждам че е останало само едното празно име братство и не смея и да помисля колко достойно е да се оплаква такова печално зрелище. И така, засрамете се, засрамете се от тази трапеза, от която всички се приобщаваме; засрамете се от Христос, заклан за нас и от жертвата, предложена тук. Даже разбойниците, вземайки участие в яденето, престават да бъдат разбойници за тези, които правят свои сътрапезници: трапезата променя техния нрав и прави смирени овце от тези, които в друго време са люти зверове. А ние, участвайки в тази трапеза, приобщавайки се към този хляб, се въоръжаваме един против друг тогава, когато би следвало да правим това против дявола, който враждува с всички нас. Затова, разбира се, ние с всеки ден ставаме все по-слаби, а той по-силен. Ние не се опълчваме заедно срещу него, но заедно с него се нападаме един друг, използвайки го като вожд в тази борби тогава, когато би следвало всички надлежно да се сражаваме срещу него; вместо това ние, оставяйки го на спокойствие, обръщаме стрелите си против братята. Какви стрели?, питаш. Познай, че говорейки лошо за брата си, ти изпускаш от устата си мръсотия, разбери, че клеветейки този, който е един от членовете на Христос, ядеш собствената си плът, правиш този страшен и нелицеприятен съд още по-строг за себе си, че твоята стрела убива не поразения от нея, а теб, който си я пуснал. Но той те е обидил в нещо и ти е направил зло? Скърби, но не говори лошо; заплачи, но не заради обидата, а заради погибелта на обидника, както и твоят владика плакал заради Юда, не заради това, че сам бил потърпевш, но защото Юда го предал. Той те е оскърбил и укорил? Помоли се на Бога, за да се смили Той по-скоро над него. Той е твой брат, споделял същите болки на раждането, той е твой съчлен, призован към еднаква с тебе трапеза. Но той много често ме напада, казваш ти. Значи за теб има висша и по-голяма награда, поради което е и особено справедливо да отложиш своя гняв,  понеже той е получил смъртоносен удар, бил е поразен от дявола.

9. И така, не му нанасяй и ти рана, не падай и сам ти заедно с него: докато стоиш, ти можеш да го спасиш, а ако с нанасянето на обида повалиш и самия себе си, кой след това ще ви вдигне? Този, раненият ли ще ви вдигне? Но той лежи и не може. Или ти, падналият заедно с него? Но как ти, неспособен да подадеш ръка за помощ на самия себе си, ще помогнеш на другия? И така, стой мъжествено, и държейки пред себе си за щит своето дълготърпение, извлечи от битката своя мъртъв брат. Него го е уязвил греха? Но не го уязвявай и ти, а преди всичко извади стрелата. Ако ние започнем  така да се обхождаме един с друг, то скоро всички ще станем здрави, а ако започнем да се въоръжаваме един против друг, накрая няма да има нужда и от дявола за нашата погибел. Всяка война е тежка, особено междуособната война. Но тази борба е по-тежка и от междуособна, дотолкова са важни правата на християнското общество, а по-добре да кажем и правата на самото ни родство. Някога един брат убил Авел и пролял роднинска кръв, но това убийство е по-беззаконно от онова, дотолкова нашето родство е по-важно и дотолкова тази смърт е по-ужасна. Каин поразил тялото, а ти си наточил меч против душата. Но ти пръв си претърпял зло? Не да търпиш, а да причиняваш зло - ето какво значи да се покоряваш на злото. Виж: Каин убил, Авел бил убит, но кой се оказал мъртъв? Този ли, за когото е казано, че говори и след смъртта си: братовата ти кръв вика към Мен (Бит. 4:10), или този, който в живота преперял и се боял? Разбира се, че Каин, който е по-жалък от всеки мъртвец. Виждаш ли, колко по-добре е да се подложиш на обида дори обидата да се простира до убийство? Разбери, че е много по-лошо да вършиш неправда, макар и някой друг да е достигнал до убийство. Каин поразил и убил брат си, но последният е увенчан, а първият е наказан; Авел бил несправедливо убит и умъртвен, но той, умирайки, удържал победа и говорел, а останалият жив мълчал, покрит със срам и бил подбуден и направил всичко, въпреки своето желание. Той убил брат си, понеже видял, че бил възлюбен, надявайки се да го лиши и от любов, но само увеличил любовта към него и Бог след смъртта му още повече го търсел, казвайки: Къде е брат ти (Бит. 4:9)? Ти не си потушил любовта чрез завист, но си я възпламенил по-силно; не си намалил честта с убийство, но си я увеличил. Преди самият Бог подчинявал брат ти на теб, но понеже ти си го умъртвил, той в смъртта си ще бъде твой съдия: такава е Моята любов към него. И така, кой от тях бил осъден: наканващият или наказаният? Този ли, който получил от Бога толкова голяма чест, или този, който бил предаден на ново и необикновено мъчение? Ти не се убоя от него като жив, казва Бог, затова уплаши се от мъртвия; ти не си се разтреперел, когато си решил да извадиш меч, затова, пролял кръв, ще бъдеш обзет от непрестанен страх; в живота си той е бил твой роб и ти не си го изтърпял, затова в смъртта си той ще стане страшен за теб господар. И така, възлюбени, нека, размисляйки за това, да избягваме завистта, да потушим злобата, за въздаваме любов един на друг, за да получим благите плодове от нея, както в настоящия, така и в бъдещия живот чрез благодатния и човеколюбив наш Господ Исус Христос, на Когото да бъде слава и царство за вечни векове. Амин.


[1] τ ον προκατχομεν περισσνтук Златоуст следва MSS и сирийския текст

[2] γχιστεαν, което ораторите използват във връзка с правото за наследяване на следващия най-близък роднина. Виж още стихове 13,14,ср. С 8:17, 9:8, Гал. 3:7,15-16,18, Евр. 9:16,26, които откриват възможността тук да се намеква за смъртта на Христос (Виж Римл. 13:8), както и идеята за завет в посланията към Ефесяните и Галатяните

[3] Св. Златоуст разбира πρς τν θεν не като да предяви изискване заради Бога, но като прославящи се заради Бога, в което Той също има дял. Той разбира аргумента по следния начин: Ако Авраам се е оправдал чрез дела, той няма основание да се хвали пред Бога, (в този смисъл) но може да се похвали единствено със себе си; но понеже той има с каво да се похвали пред Бога, то следователно не се е оправдал чрез дела.

[4] φιλοσόφου γνώμης, думата е използвана (както е характерно за християнските писатели) в смисъл на избор на мъдростта като водач в живота

[5] MSS изпуска ст. 3

 

[6] Златоуст, следвайки гръцкия текст, пропуска думата дела, която е добавена в Протестантския превод (1940) б. пр. 

[7] т.е. вярата утвърждава закона б.пр.