Йоан Златоуст

БЕСЕДА 7.

Тогава що следва? Имаме ли ние някакво предимство над езичниците? Никак. Защото вечe обвинихме юдеи и гърци, че те всички са под грях. Както е писано: "Няма праведен ни един, няма никой разумен, няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно се развратиха. Няма кой да прави добро, няма ни един. Гроб отворен е гърлото им, с езиците си ласкаят. Аспидова отрова има под устните им. Техните уста са пълни с клевета и горест. Нозете им бързат да проливат кръв. Опустошение и разорение има в пътищата им, и те не знаят пътя на мира. Пред очите им няма страх от Бога". (Rимл. 3:9-18).

1. Апостолът обвинил елините, обвинил юдеите; трябвало накрая да говори за оправданието, което се извършва чрез вяра. Защото ако не помогнал естественият закон и писаният закон, но те даже послужили за бреме на хората, които не се възползвали от тях както трябва и показали, че са станали достойни за по-голямо наказание, то накрая било необходимо спасение чрез помощта на благодатта. И така, кажи и за това, Павле, и открий ни. Но (апостолът) все още не се решава, опасявайки се от безсрамието на юдеите; той отново започва да ги обвинява и първо представя за обвинител Давид, който пространно изобразява това, което Исая изразил кратко, връзвайки ги (юдеите), като че ли с юзда, за да не бягат от поученията на вярата, а бивайки в достатъчна степен убедени от обвиненията на пророка, да не се отклонят. Пророкът показва три големи недостатъка, казвайки, че те без изключение вършели зло, не смесвали злото с добро, но се предавали единствено на порока и накрая вършели зло с пълна ревност. Но за да не могат (юдеите) да възразят: Какво от това? Това не е казано за нас, (апостолът) и прибавил:

 А знаем, че каквото казва законът, казва го за ония, които са под закона (ст.19). След Исая, който несъмнено говорел за тях, (апостолът) привел думите на Давид, за да покаже каква връзка имат те с казаното от Исая. Защо, казва (апостолът) било необходимо пророкът, изпратен за вашето поправление, да изобличава другите? Нали законът е даден на вас, а не на другите? А защо апостолът не казал: а знаем, че каквото казва пророкът, но: каквото казва законът? Затова, защото Павел целия стар завет обикновено нарича закон. Така говори и на други места: или не знаете какво казва законът, че Авраам имаше двама сина (Гал. 4:21-22). А тук той нарекъл закон псалмите, казвайки: Знаем, че каквото казва законът, казва го за ония, които са под закона. След това (апостолът) доказва, че това е казано не просто за обвинение, но защото законът предлага също така и пътя на вярата. Съгласието на Стария завет с Новия е такова, че обвиненията и изобличенията се извършвали единствено с тази цел, за да може пред слушателите да се отвори светлата врата на вярата. Така юдеите ги погубило най-вече това, че те мислели високо за себе си, за което (апостолът) след това и отбелязал: Понеже, ако не знаят правдата, която е от Бога и искат да поставят своята, те не се покориха на правдата от Бога (Римляни 10:3). Законът и пророците преди всичко пречупвали тяхното високомерие и премахвали надменността им, за да могат, осъзнали собствените си грехове, отхвърляйки всяка гордост и виждайки себе си в крайна опасност,  с велико усърдие да бягат към Този, Който им предлага прощение на греховете и да приемат благодат чрез вяра. Намеквайки за това и тук, Павел казва: А знаем, че каквото казва законът, казва го за ония, които са под закона; за да се затулят устата на всекиго и цял свят да се доведе под съдбата на Бога (ст. 19). Тук той показва, че юдеите, понеже не могат да се похвалят с дела, се хвалят и са безсрамни само на думи. Затова той първо казва: за да се затворят устата на всекиго, показвайки тяхното безсрамие и неудържимата хвалба, и техния език, който се нуждаел от обуздаване, понеже бил устремен като неудържим поток; но пророкът го спрял. Когато Павел казва: да се затворят устата на всекиго, той не казва, че те грешили за това, за да се затворят устата им, но, че те попадали под обвинение, защото, грешащи в същото, не съзнавали това. И целият свят да се доведе под съдбата на Бога. Не казал юдеите, но целия свят.С думите да се затворят устата на всекиго апостолът намеква за юдеите, макар и да не казал това ясно, за да не се покаже твърде рязък спрямо тях, а думите: целият свят да се доведе под съдбата на Бога са казани общо и за юдеите, и за елините. Но и това не е малко за смирението на гордите юдеи, понеже и тук те нямат никакво преимущество пред езичниците, но относно думите на спасението са наредени наравно с тях. Както виновен можем да наречем този, който не е в състояние сам да защити себе си, а има нужда от помощта на друг, такова било и нашето положение, когато сме изгубили дадените ни средства за спасение.

Чрез закона става само познанието на греха. (ст. 20). Апостолът отново нападнал закона, но все пак, щадейки го, защото казаното служи за обвинение не на закона, но на небрежността  на юдеите; при всичко това, имайки намерение да говори за вярата, той се постарал и тук да докаже, че законът е твърде немощен. Ако, казва той, ти се хвалиш със закона, то сам ще се посрамиш повече, защото той изобличава твоите грехове. Но (апостолът) не се изразил така рязко, а снизходително: чрез закона става само познаването на греха. Значи и наказанието е по-голямо, но единствено за юдеите. Защото законът направил греха явен за теб, а от теб зависело да го избягваш; а ти ако не си послушал, навличаш на себе си по-голямо наказание и по този начин вразумяването на закона става за теб повод за по-голямо мъчение.

2.  И така след като (апостолът) усилил страха, тогава накрая започва да говори за дара на благословение, възбуждайки и в слушателите си силно желание да получат  прощение на греховете, и казва:

А сега, независимо от закона, се яви правдата от Бога (ст. 21). Тук (апостолът) изрича нещо велико и нуждаещо се от много разяснения. Ако живеещите по закона не само не избягвали наказанието, но даже си навличали по-голямо, то как е възможно без  закона не само да избегнат наказанието, но даже и да се оправдаят? Тук апостолът говори за два много важни предмета: за оправданието и за достигането на тези блага, независимо от закона. Защото не казал просто правда, но правдата от Бога, по двоен начин доказвайки величието на дара и силата на обещанието, понеже за Бога всичко е възможно. И не казал правдата е дадена, но се яви, отстранявайки обвинението в нововъведение; да се яви може само това, което е съществувало и преди, но е било скрито. И не само това, но и със следващите думи (апостолът) доказва, че явилото се не е нещо ново. Казвайки яви се, добавил, за която свидетелстват закона и пророците. Не се смущавай от това, че Божията правда е дадена едва сега и не мисли за нея като за нещо ново и необичайно: за това на Израел са говорили и законът, и пророците. Отчасти апостолът доказал това и по-горе, а отчасти го доказва впоследствие - по-горе, когато привел думите на Авраам: праведният ще живее чрез вяра (Римл. 1:17, Авак. 2:4), а впоследствие, когато посочва Авраам и Давид, които говорили за това. Юдеите имали голямо уважение към тези хора, единият от които бил патриарх и пророк, а другият цар и пророк, и знание за това било дадено и на двамата. Затова и Матей, започвайки евангелието си, преди всичко напомня за Авраам и Давид, а след това вече по ред изброява праотците. Казвайки: родословието на Исус Христос, той не споменал за Давид след Авраам, Исак и Яков, а заедно с Авраам. И което е удивително, той поставил Давид преди Авраам, казвайки: син на Давида, син на Авраама (Мт. 1:1), а вече след това започнал да изброява Исак, Яков и всички следващи. Затова и апостолът тук често споменава за Давид и Авраам, и казва: Божията правда, за която свидетелстват законът и пророците. А за да не каже някой: как се спасяваме, когато изобщо не съдействаме за това?, (апостолът) показва, че и ние допринасяме не малко за това имам предвид вярата. Защото, казвайки: правда от Бога, добавил:

чрез вяра за всички и на всички, които вярват. (ст.22). Тук юдеинът отново може да се смути, защото няма никакво преимущество пред останалите хора и бил поставен заедно с целия свят. За да не бъде това така, (апостолът) го поразява със страх, казвайки:

Защото няма разлика. Понеже всички съгрешиха (ст. 23). Не ми казвай, че този е елин, този скит, а този тракиец: всички се намират в еднакво положение. Макар да сме получили закона, ние сме се научили от него единствено как да познаваме греха, а не как да го избягваме. След това, за да не кажат (юдеите): Макар да сме съгрешили и ние, но не така, както езичниците, (апостолът) прибавил: и не заслужават Божията прослава (ст. 23). По този начин, макар да не си съгрешил еднакво с останалите, все пак и ти си лишен от слава: защото и ти си в числото на оскърбилите Бога, а оскърбителят спада не към прославените, а към посрамените. Но ти не се страхувай, аз не казах това, за да те хвърля в отчаяние, а за да ти покажа човеколюбието на Владиката. Затова и апостолът добавил:

А с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса, Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра (ст. 24, 25). Виж колко доводи привежда (апостолът) в потвърждение на казаното. Първо, чрез достойнството на лицата: това го прави не човек със слаби сили, а Бог, за Когото всичко е възможно понеже е казано правдата от Бога. Второ, чрез закона и пророците: и не се страхувай когато чуеш думите: независимо от закона понеже самият закон подкрепя това. Трето, чрез старозаветните жертви, защото казал: чрез кръвта Му, напомняйки на юдеите за овцете и говедата. Ако, казва (апостолът), коленето на безсловесни избавяло от греха, то колко повече кръвта на Исус Христос. И не казал просто купени, но изкупени, за да не се връщаме вече в същото това робство. Вследствие на това, той нарича Исус Христос изкупление, показвайки, че ако образът имал толкова велика сила, то действието на самата истина ще бъде много по-голямо. И отново, показвайки, че това не е нещо неотдавнашно и ново, апостолът казва: предопредели[1]. Казвайки Бог предопредели и признавайки това за дело на Отца, той показва, че същото принадлежи и на Сина. Отец определил, а Синът извършил на дело, чрез кръвта Си.

Да покаже правдата Си (ст.26). Какво значи да покаже правда? Както показването на богатството се състои в това не само ние да бъдем богати, но и другите да направим богати, показването на живота се състои в това не само ние да бъдем живи, но и да оживяваме мъртвите и показването на силата в това не само ние да бъдем силни, но и да укрепваме слабите, така и явяването на правдата се състои в това не само да бъдеш праведен, но и другите тлеещи в греха мигновено да направиш праведни. Изяснявайки това (апостолът) и сам разкрил какво значи показването, казвайки: че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исуса (ст. 26).

3. И така, не се съмнявай: ти се оправдаваш не чрез дела, но чрез вяра. Не бягай от Божията правда, понеже тя е двойно благо и леко се придобива, и е дадена на всички. Не се срамувай и не се изчервявай. Ако самият Бог явно върши това дело, даже някой би могъл да каже, се хвали и превъзнася, то как може ти да се криеш и срамуваш от това, което прославя твоят Владика? И така, ободрявайки слушателите на словото, че това, което се случва, е наистина явяването на Божията правда, той отново подбужда към страх колебаещите се и тези, които не се решават да дойдат, казвайки:

в прощение на греховете, извършени по-напред (ст. 25).  Виждаш ли, колко често той напомня на юдеите за техните грехове? По-горе казал: чрез закона става само познаването на греха, след това: всички съгрешиха, а тук се изразява още по-силно. Той не казал, заради греховете, но: в прощение на греховете, т.е. вследствие умъртвяването от греха. Повече нямало надежда за оздравяване, но както отслабналото тяло се нуждае от помощ свисше, така и умиращата душа. И което е най-поразителното (апостолът) за по-силно обвинение на хората счита това, че те се оказвали причина за болестта. Как така? Така, понеже болестта се случила във времето на Божието дълготърпение. Вие не можете да твърдите, казва той, че не сте се ползвали от голямо дълготърпение и благост. Думите по-напред означават, че Бог е показал велико дълготърпение и човеколюбие. Когато ние сме дошли до отчаяние, казва (апостолът), и било време за съд, когато злото израсло и греховете се умножили, тогава Бог явил Своята сила, за да ти покаже колко велико е богатството на Неговата правда. Ако това се беше случило в началото, то не би се показало толкова необичайно, както сега, когато били изпробвани всички възможни лекове.

Къде остана хвалбата? Изключена е, казва. Чрез какъв закон? Чрез закона на делата ли? Не, но чрез закона на вярата. (ст. 27). Огромен труд струвало на Павел да докаже, че вярата имала такава сила, каквато законът не можел никога дори да си представи. След като вече казал, че Бог оправдава човека чрез вяра, то сега отново се обръща към закона и не казва: Къде са заслугите на юдеите, къде са праведните им дела?, но Къде остана хвалбата?, за да покаже, че юдеите, които толкова се хвалели, че имат някакво преимущество пред останалите, на дело нищо не доказали. И питайки Къде остана хвалбата?, не казал, изчезнала и загинала, но изключена е, още повече посочвайки неблаговремието, понеже не било време да се хвалят. Но подобно на това, когато настъпи съда, желаещите да се разкаят нямат вече удобно време, така и когато накрая присъдата била произнесена и всички били готови да загинат, се явил Този, Който чрез благодатта унищожава цялото зло, за юдеите не било вече време да се защитават чрез оправданието на закона, ако и да било необходимо да се държат за него преди пришествието на Христос. И когато дошъл Спасяващият чрез вяра, времето за подвизите вече било отнето, и понеже всички предишни средства се оказали недействащи, Христос спасява чрез благодат. Затова и Той дошъл по-късно, за да не кажат (ако Той бил дошъл отначало), че било възможно да се спасят и с помощта на закона, на собствените трудове и заслуги. И така, отстранявайки това тяхно безсрамие, Христос се забавил дълго време, за да спаси със Своята благодат тогава, когато чрез всичко било доказано ясно, че собствените сили на хората не са достатъчни. Затова и (апостолът), казвайки по-горе: за да покаже правдата Си, добавил: по-напред. А ако някои противоречали, то те биха постъпили подобно на човек, който, извършвайки тежки престъпления и не можейки да се оправдае в съда, бил осъден и трябвало да се подложи на наказание, но след това бил освободен поради царската милост, а след освобождението си имал безсрамието да се хвали и да твърди, че не е извършил никакво престъпление. Това трябвало да се докаже преди явяването на дара, а когато той се явил, не било време за хвалби. Това именно се случило и с юдеите. Те вече били предали себе си, затова и дошъл (Христос), и със Своето пришествие ги лишил от възможност да се хвалят. Явно е, че този, който говори за себе си като за учител на младенците, който се хвали със закона, нарича себе си наставник на простите, а в същото време подобно на тях се нуждае от Учител и Спасител, няма основание да се хвали. Ако и преди това обрязването било необрязване, то много повече сега, понеже то е унищожено и за миналото, и за настоящото време. Казал изключена е (апостолът) и показва, как това се е случило. И така, как е изключена? пита (апостолът). Чрез какъв закон? Чрез  закона на делата ли? Не, но чрез закона на вярата.

4. Ето и вярата (Павел) нарекъл закон, охотно ползвайки се от предишното име, за да не се яви като нововъведение. В какво се състои законът на вярата? В спасение по благодат. Тук (апостолът) доказва могъществото на Бога, защото Той не само спасил, но и оправдал, и направил за похвала, без да има за това нужда от нашите дела, а изисквайки единствено вяра. И той казва това, приучвайки повярвалия юдеин към скромност и смирявайки неповярвалия, за да го привлече по-късно. Този, който е получил спасение, ако започне да мисли много за себе си, то вниквайки в закона ще разбере, че самият закон му е затворил устата, сам го е обвинил, сам му е отказал спасение и го е лишил от похвала; а неповярвалият, на свой ред научен на същото това смирение, може да бъде доведен до вярата. Виждаш ли, какво е богатството на вярата, как тя ни отделя от всичко предишно, като не ни позволява даже да се хвалим с това?

И така, ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона (ст. 27). След като (апостолът) доказал, че оправдаващите се чрез вяра стоят по-горе от юдеите, тогава накрая той с голяма свобода разсъждава за вярата и отново премахва това, което изглеждало, че може да смути някой. Юдеите смущавали две неща: първото - възможно ли е да се спаси без дела този, който не се спасил чрез дела, а второто справедливо ли е необрязаните да се ползват с равни права с тези, които толкова време били възпитавани в закона; последната мисъл ги безпокояла много повече от първата. В следствие на това, (апостолът) доказвайки първото, преминава към последното, което толкова смущавало юдеите, че те и след приемането на вярата обвинили по този повод Петър за Корнилий и неговото дело. Какво казва (Павел)? Заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона. Той не казал юдеина, или намиращия се под закона, но изразявайки се общо и отваряйки вратата на спасението за цялата вселена,  употребява име общо за всички и казва човек. И, започвайки от тази дума, (апостолът) разрешава посоченото възражение. Понеже било естествено, юдеите, чувайки, че вярата оправдава всеки човек, да бъдат недоволни и да се съблазнят, то (Павел) прибавил:

или Бог е Бог само на юдеите (ст. 29)? Тук той като че ли казва следното: защо ти се струва нелепо, че всеки човек се спасява? Дали Бог е частен Бог? С това той показва, че желаещите да унижат езичника, вместо това оскърбяват Божията слава, ако не допускат, че Той е Бог на всички. Ако Той е Бог на всички, то и мисли за всички; а ако мисли за всички, то всички се спасяват по един и същ начин чрез вяра. Затова (апостолът) казва: или Бог е Бог само на юдеина, а не и на езичника? Да, и на езичника е. (ст. 29). Бог не е частен Бог, както смятат елинските митове. Но за всички Той е общ и един. Затова и прибавя:

Понеже същият Бог (ст. 30), т.е.Този Един е Владика и на тези, и на онези (юдеите и езичниците).

Ако се позовеш пред мен на Стария завет, то и там Божията промисъл се простира над всички, макар и не еднакво. На теб ти е бил даден писан закон,  на тях естествен закон, но те в никакъв случай не са получили по-малко, а ако желаели, то биха могли и да те изпреварят. Намеквайки за това, (апостолът) добавил: ще оправдае обрязаните от вяра и необрязаните с вяра (ст. 30), напомняйки на юдеите казаното по-горе за необрязването и обрязването, където той доказал, че между тях няма никаква разлика. А ако тогава (в Стария завет) нямало никакво различие, то много повече сега; разкривайки това още по-ясно, (апостолът) показал, че и едните, и другите еднакво се нуждаят от вяра.

Тогава, чрез вяра разваляме ли закона?- казва. Да не бъде! Но утвърждаваме закона (ст.31). Забеляза ли многообразната и неизказана мъдрост на (апостола)? Със самите думи утвърждаваме, той показал, че законът вече не стои, но е премахнат[2]. Обърни внимание и на превъзходството на силата на Павел, а също и на това, с какви богати доказателства той разкрива това, което желае. Така тук той доказва, че вярата не само не вреди на закона, но и  му помага също, както и законът подготвя пътя на вярата. Както законът, изпреварвайки вярата, свидетелства за нея за което (апостолът) и казва: свидетелстват закона и пророците, - така и вярата възстановила изнемогващия закон. Как го възстановила? ще попиташ. Какво било делото на закона и за какво той заставял да се върши всичко? За да направи човека праведен. Но той се оказал безсилен в това: всички, казва, съгрешиха, а явилата се вяра успяла в това, така че всеки, който повярвал, заедно с това и се оправдавал. И така, вярата утвърдила закона и довела докрай това, към което той се стремил. Значи тя не премахнала, а усъвършенствала закона. По този начин (апостолът) тук доказал три неща: възможно е да се оправдаем без закон, законът се оказал безсилен в това и вярата не се противопоставя на закона. Понеже юдеите най-много ги смущавало това, че вярата се противопоставя на закона, то (апостолът) най-подробно доказва това, което искал юдеинът, че тя не само не противостои, но даже способства и съдейства на закона, а това особено и желаели да чуят юдеите.

5. Но понеже след тази благодат, чрез която сме се оправдали, се явила нужда и от дела, то нека да покажем прилежание, достойно за дара. А ще покажем това тогава, когато ревностно стоим в любовта майката на всички блага. Любовта се заключава не в празни думи и не в прости приветствия, но в явяването и извършването на дела, например в това да избавяш от бедност, да помагаш на болни, да освобождаваш от опасност, да покровителствуваш намиращите се в трудности, да плачеш с плачещите и да се радваш с радващите се[3]. Даже и последното е признак за любов; макар и да изглежда маловажно да се радваш с радващите се, все пак това е велико дело и изисква философски ум. Може да се посочат много хора, които извършили много трудни неща, но в това се оказват слаби. Мнозина плачат с плачещите, но не се радват с радващите се, а напротив, когато другите се радват, те плачат от недоброжелателство и завист. Затова не е малка заслуга да се радваш тогава, когато брат ти се радва, а напротив това е важно, както и да плачеш с плачещите, и както това, да помагаш на бедните. Мнозина се подлагат на опасности заедно с намиращите се в опасности, но когато другите успяват в делата си, те се терзаят. Такава е силата на завистта. Макар за това да  са нужни труд и пот, а тук само едно добро желание и разположение, все пак мнозина понесли по-тежкото, не успяват по-лекото, но се терзаят и сами се погубват, виждайки, че другите преуспяват и че на цялата църква е оказана услуга с думи или дело, или с нещо друго. Какво може да бъде по-лошо от такъв човек? Той се противи вече не на брат си, но на Божията воля. Помисли за това и се освободи от своя недъг;  в края на краищата, даже ако не желаеш да избавиш своя ближен, избави самия себе си от много злини. За какво водиш борба със своите мисли? Защо пълниш душата си с тревога, повдигаш буря и преобръщаш всичко наопаки? Намирайки се в такова състояние, как можеш да се молиш за прощение на греховете? Ако Бог не прощава греховете на тези, които не прощават направените срещу тях грехове, то какво прощение ще даде на тези, които мислят зло на хората, които не са ги обидили? Това е доказателство за крайна злоба; такива заедно с дявола са врагове на църквата, а може би те са и по-лоши от самия дявол. Понеже от дявола можеш да се пазиш, а такива хора, представяйки се за приятели, тайно палят огън, сами хвърлят себе си в пещта и страдат от болест, която не само, че не може да предизвика съжаление, но и възбужда силен смях. Кажи ми: защо си пребледнял, трепериш и си уплашен? Какво нещастие се е случило? Не е ли това, че брат ти е богат, знаменит и се ползва с почест? Значи ти трябва да се украсиш с венец, да се радваш и да прославиш Бога заради това, че твоят ближен е станал знатен и славен, а ти скърбиш за това, че Бог се прославя. Виждаш ли накъде се насочва враждата? Ти ще кажеш: не се прославя Бог, но брат ми. Но чрез него славата се въздига към Бога, а следователно и твоята вражда. Но аз не съм печален, казваш ти, а желая Бог да се прославя чрез мен. Тогава радвай се на успеха на брат си и ето, Бог се прославя и чрез теб, и всички ще кажат: Благословен да е Бог, който има такива слуги, свободни от всяка завист, радващи се на щастието на другите. И защо говоря за брата? Дори той да е твой неприятел и враг, ако Бог се прославя чрез него, то заради самото това, той би трябвало да стане твой приятел. А ти от приятеля си правиш враг, когато той получава почест и прославя Бога. Ако някой беше излекувал твоето страдащо тяло, то, макар да е той и твой враг, няма ли да започнеш да го считаш между първите си приятели? А заради това, че украсява Христовото тяло, т.е. църквата, ти и своя приятел считаш за враг? И как можеш по друг начин да докажеш своята вражда към Христа? Затова, дори ако някой твори и чудеса, макар да пази девство и пост, и да е спал на земята, макар да се сравнява и с ангелите по добродетели, но ако има този недостатък, ще бъде по-нечестив от всички и по-беззаконен даже, и от прелюбодееца, блудника, разбойника и гробокопача.

6. И за да не ме обвиня някой в преувеличение, аз охотно ще ви попитам за следното: ако някой вземе огън и жупел, и започне да разорява и пали този Божий дом, и да разрушава този жертвеник, то няма ли всеки от присъстващите да започне да хвърля камъни по него, като по човек нечист и беззаконен? Тогава какво? А ако някой носи по-погубителен пламък от този огън аз говоря за завистта, която разорява не каменни здания и разрушава не златни престоли, но поваля и погубва това, което е много по ценно от стените, престола и зданието на учителя то може ли той да заслужава някакво снизхождение? Нека никой да не ми казва, че желаещият да извърши престъпление често няма сили да го направи: делата се оценяват по разположението; така Саул убил Давид, макар и да не осъществил това на дело. Кажи ми, не разбираш ли, че враждувайки с пастира, ти мислиш зло и на овцете Христови, на тези овце, за които Христос е пролял Своята кръв и ни е заповядал всичко да правим и търпим? Нима не си спомняш, че твоят Владика търсел не Своята слава, а твоята? Разбира се, ако ти си търсил Неговата слава, то ти би намерил и своята, а  ако търсиш своята преди Неговата, никога няма да намериш и тази. И така, какво е лекарството за това? Да се молим всички заедно и да издигнем един глас за тях като за изгонване на бяс. Понеже те се намират дори в по-жалко положение, защото безумието им е доброволно и тази болест има нужда от молитва, при това от много молитва. Ако този, който не обича брат си, макар и да раздаде богатството си, и да просияе с мъченичество в нищо не достига успех, то разбери какво наказание заслужава този, който враждува с човека, който с нищо не го е обидил? Такъв е по-лош от езичника. Ако любовта към обичащите ни не ни дава никакво преимущество пред него (езичника), то кажи ми, как ще заеме мястото завиждащият на този, който го обича?

Да завиждаш е по-лошо, отколкото да се сърдиш. Сърдещият се, щом бъде отстранена причината за сръднята, обикновено прекратява враждата; но завистникът никога не може да стане друг. Първият води борбата открито и явно, а вторият тайно; единият  винаги може да представи благовидна причина за враждата, а другият не може да се позове на нищо, освен на своето безумие и на сатанинско настроение. И така, на какво можем да уподобим такава душа? На ехидна? На аспид? На червей? На някакво отровно насекомо? Няма нищо по-нечестиво и по-зло от такава душа. Това, именно това, (завистта), събаряло църквата, пораждало ереси, въоръжило братската ръка, подбудило да се обагри десницата в кръвта на праведник, потъпкало законите на природата, отворило вратите на смъртта, привело в изпълнение древното проклятие, заставило този нечестивец (Каин) да забрави родилните мъки на своите родители и на всички други, довело го до такова неистовство и го хвърлило в такъв бяс, че когато Бог го призовал и му казал към тебе се стреми, но ти трябва да го владееш (Бит. 4:7), но той не се трогнал от това. Макар Бог да простил вината му и да подчинил брата, все пак тази рана е толкова неизличима, че макар да били приложени и безбройни лекове, все пак тя продължавала обилно да изпуска своята гной. Защо скърбиш ти, най-нещастни от всички? Не е ли за това, че на Бога е била оказана чест? Но това е сатанинско настроение. Или заради това, че брат ти те е надминал по слава? Но за теб е възможно отново да го надминеш. По този начин, ако желаеш да победиш, не убивай и не изтребвай, а остави жив, за да запазиш за себе си възможността за състезание - и победи живия. Тогава за теб ще има светъл венец; а ако го убиеш, то произнасяш присъда над самия себе си, която е по-лоша от срамното поражение. Но завистта не признава нито едно от тези. Заради какво се стремиш към слава в такава пустиня? Макар тогава те (Каин и Авел) сами да населявали земята, все пак това не удържало Каин и той, изтръгвайки всичко от душата си, паднал наравно с дявола; защото именно дяволът тогава водел Каин. Понеже на него не му било достатъчно това, че човекът станал смъртен, той чрез самата смърт се опитал да увеличи нещастието и внушил на Каин да стане братоубиец; той, който никога не се насища на нашите бедствия, побързал, нетърпеливо желаещ да види изпълнението на своето дело. Подобно на това, акто някой, имайки враг и разбирайки, и виждайки, че над него вече е произнесена присъда, преди още той да е влязъл в града, бърза да го види умъртвен, не можейки да дочака определеното време, така бързал тогава и дяволът. Макар да чул, че човекът трябва да се върне в земята той толкова силно желаел да види нещо по-голямо, че синът умрял преди бащата, брат убил брата и смъртта била преждевременна и насилствена.

7. Виждаш ли за какво послужила завистта, как тя изпълнила ненавистното желание на дявола и му предложила такава трапеза, каквато той желаел да види. И така, да избягваме този недъг. Понеже за тези, които не са се освободили от тази болест, е съвсем невъзможно да избегнат от огъня, подготвен за дявола. А ще се освободим от болестта тогава, когато помислим колко ни е възлюбил Христос и как ни е заповядал да се обичаме един друг. Как ни е възлюбил Той? Той дал и кръвта Си за нас, които сме били Негови врагове и сме Му причинили огромно оскърбление. И ти прави това по отношение на своя брат, както и Той казва: нова заповед ви давам - да се любите един друг, както Аз ви възлюбих (Йоан 13:34). По-добре да кажем, че Христос не се ограничил с тази мярка, понеже казал това за враговете. Но ти не желаеш да дадеш кръвта си за брат си? Защо ти, без мярка нарушавайки заповедта, даже проливаш неговата кръв? Христос извършил това, което не бил длъжен, а ако ти направиш това, само си изпълнил дълга си. И този, който получил 10 000 таланта, когато започнал да изисква 100 динара, бил наказан не само за това, което изисквал, но и за това, че не станал по-добър под влияние на благодеянието, не последвал примера на царя и не простил дълга (Мт. 18:23-35). Робът, ако простял дълга, само би изпълнил своето задължение. Така и ние, с всичко, което правим, само изпълняваме своето задължение. Затова и Христос казал: и за всичко, което правите, казвайте; ние сме безполезни слуги, извършихме само това, което ни беше заповядано (Лук. XVII, 10). И така, ако покажем любов, ако дадем милостиня на нуждаещия се, то изпълняваме единствено нашето задължение, не само, защото сам Бог ни е показал пример за благодеяние, но и защото, когато вършим това, даваме на Бога от това, което му принадлежи. Защо искаш за себе си това, над което Бог желае Сам да бъде господар? Той ти е заповядал да даваш на другия, за да можеш и сам да владееш по този начин. Ако само ти владееш, то и сам няма да притежаваш, а когато даваш на другия, то и самият ти ще получиш. И какво  може да се сравни с такава любов? Христос пролял кръвта Си за враговете, а ние не даваме притежанията си за благодетеля; Той извършил това преди нас, а ние не го правим и след Него; Той направил това за нашето спасение, а ние не желаем и за собствена полза; Той не получава никаква полза от нашето човеколюбие, но всички изгоди връща обратно към нас. За това ние сме получили заповед да раздаване имането си, за да не се лишим сами от него. И подобно на това, както някой дава пари на малко дете и му казва да ги държи здраво или да ги даде на слугата да ги пази, за да не ги похити някой друг, така прави и Бог. Дай на нуждаещия се, казва Бог, за да не ги похити някой от тебе, например: клеветник, крадец, дявол, а след всички тях и смъртта. Ако сам ги владееш, ти не ги съхраняваш на безопасно място, а ако ги предадеш чрез бедните на Мен, то аз ще обърна всичко в ценности и на надлежното време ще ти ги върна с голяма печалба. Аз не ги вземам за Себе Си, но за да ги преумножа, да ги запазя непокътнати и да ти ги върна тогава, когато никой няма да може да ги отнеме или да наскърби. И така, какво може да бъде по жестокосърдечно от нас, които и при такива условия не се съгласяваме да дадем в заем на Бога? Разбира се, в следствие на това ние отиваме при Него бедни, голи и боси, без да имаме в себе си нещо, което да ни е било поверено, защото от своя страна не го предаваме за съхранение на Този, Който внимателно пази всичко. Какво ще кажем за тази загуба, когато бъдем обвинени за нея? Какво оправдание ще представим? Каква защита? В края на краищата защо не си дал? Не вярваш, че ще получиш обратно? И как можеш да кажеш това? Този, който дава на този, който не  е дал, няма ли много повече да даде след като е получил? Но неговият вид (на имуществото) те весели? В следствие на това давай още по усърдно, за да се зарадваш още повече там, когато никой няма да го отнеме от теб, докато сега владеейки го тук, ти се подлагаш на безчислени бедствия. Дяволът, подобно на куче, желаещо късче хляб или баница от ръката на дете, се нахвърля на богатите. И така, да го дадем на Отца. Дяволът, щом види това, непременно ще избяга, а още по-зле за него, Отец в отплата ще ти отдаде всичко това тогава, когато дяволът вече няма да те безпокои, а именно в бъдещия век. Богатите в настоящия живот по нищо не се различават от малки деца, които се страхуват от кученцата, понеже всички лаят по тях, скачат върху им и ги хапят - не само хората, но и ниските страсти, чревоугодничество, пиянство, лъст и всякакъв вид разпуснатост. Когато трябва да дадат назаем пари, то ние обикновено отблъскваме тези, които дават по-големи (лихви), вглеждайки се в честните хора. А в този случай ние постъпваме обратно: оставяме справедливия Бог, който дава не стократно, но по сто пъти повече, докато тези, които не ни дават и самия капитал, ние търсим.

8. Какво в крайна сметка ще ни плати стомахът, поглъщащ голяма част (от нашето имущество)? Нечистота и тление. Какво ще ни заплати тщеславието? Завист и клевета. Какво ще ни плати скъперничеството? Грижи и проблеми. Какво ще ни заплати разпътството? Геената и отровните червеи. Ето, длъжниците на богатия, такава именно печалба те получават от своя капитал зло в настоящия живот и бедствия в бъдещия. И така, кажи ми, трябва ли да даваме в заем на тях, при условие, че получаваме толкова велико наказание, а да не поверим богатството си на Христа, Който ни обещава небето, безсмъртен живот и неизречимо благо? И какво оправдание ще имаме? Защо не даваш на Този, Който несъмнено ще ти върне и то ще ти върне с излишък?  Може би, защото Той ще ти върне след дълго време? Но Бог връща и в настоящия живот, понеже Този, Който казва: първо търсете Божието царство и всичко останало ще ви се прибави (Мт. 6:33), не лъже. Забелязваш ли необикновената щедрост? Това, казва Той, е запазено за теб и не намалява, а настоящите блага се дават като добавка и лихва. Освен това, полученото след дълго време увеличава твоето богатство, защото лихвата става по-голяма. Виждаме, че и лихварите постъпват така с вземащите заеми, охотно давайки на тези, които вземат за дълго време.  Този, който би върнал целия дълг за кратко време, би пресякъл и нарастването на  лихвата; а този, който го държи в себе си за по-дълго, добавя и по-голяма печалба. Затова, с хората ние не се затрудняваме от отсрочката, а даже сами измисляме средства, за да я увеличим, а по отношение на Бога ще бъдем ли толкова малодушни, че заради това да започнем да се колебаем и да отказваме, макар че, както казах, Бог ни дава и тук, и там, пази всичко, приготвяйки нещо различно, по-голямо. Защото размера на даващото се и красотата на този дар превишават малоценността на настоящия живот и, намирайки се в тленно и смъртно тяло, за нас е невъзможно да приемем тези неувяхващи венци и не трябва в настоящия метежен живот, изпълнен с безпокойство и подложен на много промени, да приемем този непреходен и безметежен жребий. Ако някой, вземащ от теб заем, злато, ти обещае да върне дълга, тогава, когато живееш в чужда земя, нямаш слуги и не можеш даже да превозиш парите вкъщи, то, разбира се, ти би започнал силно да го умоляваш по-добре да ти ги даде когато си у дома, а не в чужда страна. А духовните и неизречими блага искаш да получиш тук? Какво безумие! Ако ги вземеш тук, то, без съмнение, ще получиш нещо тленно, а ако изчакаш бъдещото време, то Бог ще ти отдаде нетленно и безсмъртно. Ако вземеш тук, то получаваш олово, а ако е там чисто злато. Освен това, Бог не те е лишил и от настоящите блага, защото заедно с това обещание е дал и друго, което е такова: всеки, възлюбил тези дела, получава стократно в този живот и наследява вечен живот. (Мт. 19:29).

Ако можем да получим стократно, то сами сме виновни, когато не даваме заем на Този, Който може да заплати толкова, че всички, които дават, макар и да не е много, да получат именно толкова (стократно). Кажи ми: какво велико дал Петър? Не е ли само скъсаната мрежа, рибарския прът и въдицата[4]? Все пак, Бог му отворил дома на вселената, разпростирайки над него суша и море, всички го викали при себе си, продавайки своите имущества, донасяли цената им при нозете му, без дават даже да я слагат в ръката му (защото не смеели): толкова били щедри към него и такава чест му отдавали. Но ще кажеш: той бил Петър. И какво от това? Не само на единия Петър Христос е обещал това, не казал: Петре, ти единствен ще получиш стократно, но е казано: който остави дом и братя, ще получи стократно (Мт. 19:29). Бог не гледа на лице, но на достойнството на делата. Но мен, казваш ти, ме окръжават куп деца и аз желая да им оставя богатството. И разбира се защо трябва да ги направиш бедняци? Но ако им оставиш всичко, то отново ще повериш цялото си богатство на ненадеждна охрана, а  ако ги направиш сънаследници и попечители на Бога, то ще им оставиш и безчислени съкровища. Когато ние сами защитаваме себе си, Бог не се застъпва за нас, а когато се поверим на Него, получаваме повече, отколкото очакваме, също такова е и отношението към нашето имущество: ако сами се грижим за него, Бог се оттегля от промисъла за него, а ако го предложим на Неговото попечителство, Той ще постави в безопасност и нашето имущество, и децата ни. И защо се чудиш, че Бог постъпва така? Всеки може да види, че същото става и при хората. Ако ти преди смъртта си не повикаш никого от близките си да се погрижи за твоите дела, то често и този, на когото много му се иска, се срамува и не се решава да направи това самоволно, а ако му възложиш такова задължение, то, бивайки удостоен с толкова велика чест, той и сам ще те възнагради за това с голяма благодарност.

9. И така, ако желаеш да оставиш на децата си голямо богатство, остави им Божията промисъл. Този, който без всякакво твое участие ти е дал душа, образувал е тяло и ти е дал живот, когато види, че ти имаш толкова велика преданост и Му поверяваш и децата си, и тяхното препитание, няма ли да отвори за тях цялото Свое богатство? Ако Илия нахранен с малко брашно, когато видял, че жената предпочела него пред своето дете, направил да се яви вършитба и изобилие от масло в бедната й къща, то помисли каква милост ще покаже Владиката на Илия. Затова, нека да започнем да се грижим не за това, децата ни да останат богати, но да ги направим добродетелни. Ако те започнат да се надяват на богатството, няма да се грижат за нищо друго, имайки възможност да прикрият порочността на нравите с изобилието на парите си; а когато видят, че са лишени от тази опора, то ще направят всичко, за да могат чрез добродетели да намерят за себе си голямо утешение за вечността. И така, не им оставяй богатството, за да не оставят добродетелите. Крайно безразсъдно е през живота си да  не направим децата си господари на това, което имаме, а при смъртта си да дадем на лекомислената младост пълна свобода. Когато сме живи, можем да изискваме от тях и отчет, и, ако те се ползват глупаво от настоящото, да ги вразумим и обуздаем, а при смъртта си, ако заедно с нашето отсъствие и тяхната младост им предоставим и свободното ползване на богатството, то ще хвърлим тези нещастни и жалки хора в голяма бездна, запалвайки огън върху огън и наливайки масло в разпалената пещ. По този начин, ако желаеш да оставиш на децата си богатство за по-дълго, то направи Бог техен длъжник и връчи на Него своето завещание. Ако те сами получат богатството, няма да знаят, на кого да го дадат, срещайки се с мнозина клеветници и безчестни хора, а ако отрано го дадеш в заем на Бога, то съкровището, разбира се, ще остане неприкосновено и неговото връщане ще се извърши с голяма леснина. Бог е милостив и не връща това, което е длъжен, и желае на своите заемодавци доброто повече, отколкото на тези, които нищо не са Му дали и този, на когото е длъжен повече от всички, особено обича. Затова, ако искаш, винаги да Го имаш за свой приятел, то направи го голям твой длъжник. Не заемодавецът се радва толкова на това, че има длъжник, колкото Христос се весели, имайки заемодавци; на които не дължи нищо, от тях Той бяга, а на които е длъжен, към тях се и притичва. И така, да направим всичко, за да имаме Бога за свой длъжник - сега е най удобното време за даване на заем, сега има нужда от това. Ако не му дадеш сега, то след като си отидеш оттук, Той няма да има нужда от теб. Тук Той желае, тук Той търси затова, защото желае твоето спасение; заради това Той и моли, заради това ходи гол, приготвяйки безсмъртен живот за теб. И така, не Го презирай: Той не желае да се нахрани, но да нахрани теб, не Сам да се облече, но да облече теб и да ти даде приготвената златна риза, царската одежда. Не си ли виждал, че най-загрижените лекари, когато мият болните и мият и самите себе си, макар и това да не е нужно за тях? Така и Христос всичко върши заради теб, болния. Затова Той и не желае насила да ти даде по-голяма награда, за да разбереш, че Той не иска поради Своята нужда, а за снабдяване на твоите нужди. Заради това Той идва при теб облечен бедно, протяга ръка и не се гнуси, ако Му дадеш и съвсем малка монета, не си отива, ако го укориш, но отново пристъпва към теб, понеже желае, силно желае нашето спасение. И така, да започнем да презираме имуществото, за да не бъде върху нас презрението на Христос; да започнем да пренебрегваме богатството, за да го придобием. Ако го вземам сега, то без съмнение и ще го погубим - и тук, и там, а ако го раздаваме с много щедрост, то и в този, и в другия живот ще се наслаждаваме на голямо благополучие. Затова, нека желаещите да придобият богатство да станат нищи, за да бъдат богати, нека да харчат, за да събират и да бъдат разточителни, за да запазят. А ако това ти се струва ново и странно, то погледни на сеяча и разсъди, че той не може да събира по друг начин, освен ако не хвърли това, което има и не изхарчи това, което е приготвил. И така, да започнем и ние да сеем за небето, за да пожънем в голямо изобилие и да достигнем вечните блага, чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, на Когото заедно с Отца и Святия Дух да бъде слава, царство, чест сега и во веки веков. Амин.


[1] В Протестантския (1940), Цариградския (1871) и Верен (2002) преводи - постави, в Православния (1992)  - отреди

[2] гр - katalelumenon

[3] Римл. 12:15

[4] Лк. 5:6,11