Йоан Златоуст

Беседа 5

И понеже отказаха да познаят Бога, Бог ги предаде на развратен ум, да вършат това, което не е прилично (Римл. 1:28).

1. За да не се помисли някой, че, говорейки дълго за мъжеложчеството, намеква за римляните, апостолът след това преминал към грехове от друг род и в цялата си реч говори за други хора. И както винаги, когато беседва с вярващите за греха и желае да докаже, че те трябва да го избягват, апостолът привежда за пример езичниците, казвайки: не в страстна похот, както и езичниците, които не знаят Бога; и по нататък - да не скърбите като другите, които  нямат надежда (1 Сол. 4:5,13), така и тук той посочва греховете на езичниците и лишава последните от всякакво оправдание, казвайки, че тяхното дръзновение е породено не от незнание, а от склонност. Затова не казва: понеже не познавали Бога, а казва: понеже отказаха да познаят Бога, показвайки, че греховете им произлизали най-вече от развратеност на разсъдъка и от любов към словопрението, а не от случайно захласване - това били грехове не на плътта, както твърдят някои еретици, но на ума и на порочното желание, и че източникът на всяко зло се заключава именно в това. Понеже умът им се помрачил, то когато ръководителят се оказал повреден, накрая всичко достигнало до безпорядък и объркване.

Изпълнени с всякакъв вид неправда, нечестие, лакомство, омраза; (ст.29). Забележи как  речта постепенно се усилва: апостолът ги нарича изпълнени и след това с всякаква неправда. Споменавайки за порока като цяло, след това той преминава към отделните му видове и към предадените на тези грехове, които той изразително нарича изпълнени със завист, убийства, защото убийството произлиза от завистта, както можем да видим от примерите на Авел и Йосиф. След това, казвайки крамола, измама и злоба, шепотници, клеветници, богоненавистници, нахални (ст. 29-30), и поставяйки в числото на престъпниците и тези, които на мнозина изглеждат невинни, апостолът отново усилва обвинението, достигайки до крайността на тяхното нечестие и прибавя: горделиви. Да съгрешиш и да мислиш за себе си много, това е по-лошо от самия грях; затова апостолът обвинява и коринтяните в същото, казвайки: но вие сте се възгордели (1 Кор. 5:2). Ако този, който се гордее с добри дела, обикновено чрез това губи всички, то за какво наказание е достоен този, който прави това по отношение на греха? Такъв човек никога не е способен и да се разкае. По-нататък апостолът ги нарича измислители на злини, показвайки, че те не само доброволно скланяли към съществуващото вече зло, но измисляли и друго, което отново е свойствено на хора, действащи с умисъл и по собствено желание, а не поради увлечение и подражание. След като споменал за порока в частност и показал, че езичниците отново въстанали против самата природа (непокорни, казва апостолът, на родителите) накрая той достига до корена на най-големия порок, наричайки ги: без семейна обич, немилостиви (ст.31). И самият Христос посочва това като причина за порочността, когато казва: но понеже ще се увеличи беззаконието, любовта на мнозинството ще охладнее (Мт. 24:12). За същото говори тук и Павел: непримирими, без семейна обич, клеветници, немилостиви показвайки, че те погубили дори самия дар на природата. Ние имаме някакво естествено разположение един към друг, което е свойствено даже за животните, както е и казано: всяко животно обича подобното на себе си и всеки човек своя ближен (Ис. Сирахов 13:19). Но езичниците станали по-свирепи и от зверовете. По този начин тук Павел ни показал болестта, разпространила се по вселената от порочното учение и ясно доказал, че и тази, и другата немощ произхожда от нехайството на болните. Накрая апостолът, както направил и по отношение на учението, показвал, че езичниците и тук (в живота) са лишени от извинение, затова и казал:

Които, при все че знаят Божията справедлива присъда, че тия, които вършат такива работи, заслужават смърт, не само ги вършат, но и одобряват ония, които ги вършат (ст. 32). Предполагайки две възражения, той предварително разрешил тук и двете. Може би ти ще кажеш, казва той, че не си знаел как е трябвало да постъпваш. Добре, ако и да не си знаел, ти си виновен за това, че си оставил Бога, Който ти дава знание. Но ние с много доводи сме доказали, че ти си знаел и си грешал доброволно. Но ти си се увлякъл от страстите? За това ли одобряваш другите, които правят това и се хвалиш със същото? Не само ги вършат, казва апостолът, но и одобряват тези, които ги вършат. Така, за да изобличи езичника, апостолът преди всичко изтъква най-тежкия и непростим грях, защото одобряващият греха е много по-лош от самия извършител. И така, говорейки за това предварително, апостолът в следващите думи отново, още по-силно уличава езичника, казвайки:

Затова и ти си без извинение, о, човече, който и да си, когато съдиш другиго, защото в каквото съдиш другия, себе си осъждаш (2:1). Това той казал, обръщайки се към управниците, защото този град (Рим), винаги държал в ръката си властта над цялата вселена. И така апостолът преди всичко казва: всеки, който и да си ти, сам се лишаваш от оправдание, защото когато осъждаш прелюбодееца, а сам прелюбодействаш, макар и никой от хората да не те осъжда, то ти, осъждайки този, сам хвърляш осъждение върху себе си.

А знаем, че Божията съдба против тия, които вършат такива работи, е според истината (ст. 2). За да не каже някой за себе си, че винаги ще избягва съда, апостолът го заплашва, казвайки, че при Бога не е така както тук. Тук един се наказва, а друг, който върши същото, избягва наказанието. Но там е друго. По този начин апостолът казва, че съдията знае правдата, но не прибавил откъде я знае, защото това било излишно. В разсъжденията си за нечестието той показал и едното, и другото и това, че човек постъпва неправедно, макар да познава Бога, и това, че той знаел за Него от наблюдението на творението. Понеже това не било ясно на всички, то той посочил и причината; а тук просто я подминал като нещо вече известно. Когато казва всеки, който съди, той обръща речта си не само към началника, но също така и към гражданите, и подчинените хора.

2. Защото всички хора, макар да нямат нито (съдийски) престол нито палачи, нито тояги, все пак осъждат съгрешаващия в разговорите и общите беседи, а също така съдят и със съда на своята съвест. Така никой не би се осмелил да каже, че прелюбодеецът не заслужава наказание. Но отсъждат, казва апостолът, другите, а не себе си. Затова той силно напада такива, казвайки:

 И ти, човече, който съдиш ония, които вършат такива работи, мислиш ли, че ще избегнеш съдбата на Бога, като вършиш и ти същото (ст. 3)? Така апостолът показал и на основание на учението, и на основание на делата великия грях на вселената, състоящ се в това, че макар и хората да били мъдри, и да имали творението, което да ги напътства, все пак не само оставили Бога, но избрали вместо него подобия на гадини, обезчестили добродетелите, следвайки влечението на естеството се предавали на пороци и даже застанали срещу самото естество, накрая преминава към доказателство на това, че всички, които вършат такива работи, ще бъдат наказани. Впрочем, говорейки за самите дела, той споменал и наказанието, казвайки: и приемаха в себе си заслужено въздаяние за своето нечестие (1:27). Но понеже те не чувстват това възмездие, то апостолът известява за друго, от което те особено се страхували. Впрочем, той открил и това наказание. Когато казва: Божията съдба против тия, които вършат такива работи (2:2), говори не за нещо друго, но именно за това наказание. Освен това, той отново потвърждава своята реч с други още по-силни доводи, казвайки: мислиш ли че ще избегнеш съдбата на Бога като вършиш и ти същото? Ти не си избегнал  и своя собствен съд - ще избегнеш ли Божия съд? Кой може да твърди това? Наистина, ти си осъдил сам себе си. Но ако е толкова голяма строгостта на това съдилище и ти не можеш да пощадиш дори самия себе си, нима безгрешният и безгранично праведен Бог няма много повече да направи това? Или ти си осъдил сам себе си, а Бог ще те одобри и похвали? Какъв смисъл би могло да има това? Наистина, ти си достоен за по-голямо наказание от това, с което сам си осъдил себе си. Не е едно и също само да съгрешиш и нарекъл другия съгрешил също да паднеш в този грях. Виждаш ли как апостолът увеличава вида? Ако ти, казва той, наказваш по-малкия грешник, а при това сам не преставаш да оскверняваш себе си с грехове, то как Бог, Който никога не е причастен на греха, няма да те осъди много повече и няма да обвини теб, който вече си осъден от собствените си помисли? А ако ти казваш, че сам си произнесъл достойно наказание за себе си, но поради дълготърпението (на Бога) си пренебрегнал изправлението и понеже не си понесъл наказание, заради престъплението си даже, имаш надежда за Божията милост, то знай, че вследствие на самото това, ти трябва най-много да се страхуваш и да трепериш. Господ забавя наказанието, не за да не го нанесе съвсем, но за да може, ако останеш непоправен, да бъдеш наказан с по-голяма строгост. Затова и апостолът добавя, казвайки:

Или презираш Неговата богата благост, търпеливост и дълготърпение, без да знаеш, че Божията благост е назначена да те води към покаяние (ст.4)? Възхвалил Божието дълготърпение и показал голямата полза от него за внимателните (а тя се състои в това, че води грешниците към покаяние) апостолът усилва страха. За възползващите се както трябва, то е повод за спасение, а за презиращите го повод за по-голямо наказание. А що се отнася до разпространеното мнение, че Бог, бивайки благ и търпелив, няма да търси наказание, то когато ти, внушава апостолът, казваш това, говориш не заради нещо друго, а за да навлечеш на себе си наказание. Бог явява Своята велика милост, за да се освободиш от греховете, а не, за да прибавяш нови; и ако скоро не направиш това, наказанието ще бъде ужасно. Понеже Бог е търпелив, то ти особено заради това не трябва да грешиш и да обръщаш Неговото благодеяние в повод за неблагодарност; защото макар и Той да е дълготърпелив, все пак и наказва. Откъде е видно това? От следващите думи на апостола. А именно, ако нечестието е велико, и нечестивите остават без извинение, то напълно необходимо е те да се подложат на него. Ако дори хората не оставят това без внимание, то как да го остави Бог? По такъв начин тук апостолът започва да говори за съда.  Доказвайки, че мнозина, ако не се разкаят, ще се окажат виновни, а след това, че тук те не се подлагат на наказание, той заключава, че заради това съдът трябва да бъде страшен. Затова и казва:

а с упорството си и непокаяното си сърце трупаш на себе си гняв. (т. 5). Когато човек не се смекчава от благостта и не се прекланя от страх, то какво по-грубо може да има от това? Апостолът вече показал Божието човеколюбие, а сега говори за наказанието именно за това,  че то ще бъде непоносимо за необърналите се и при такива условия. И виж, какви точни изрази употребява той, когато казва: трупаш на себе си гняв представяйки го като нещо трупащо се и показвайки, че виновник за гнева е не съдията, а самият подсъдим. Сам ти, казва той, трупаш на себе си, а не Бог на теб. Той е направил всичко, което е било нужно, дал ти е способност да разпознаваш доброто и злото, показал дълготърпение, призовал към покаяние, заплашил със страшния ден, с всичко привличайки те към покаяние. Ако ти останеш непокаян, то трупаш на себе си гняв за деня на гнева, когато ще се открие праведната съдба от Бога (ст.5). Ако ти, чувайки за гнева, не си го признал, поради действието на страстите, то апостолът прибавя: праведната съдба от Бога. И прекрасно казал открива се, защото това се открива тогава, когато всеки приема по достойнство. Тук мнозина вредят и зломислят, въпреки справедливостта, а там не е така.

Който ще въздаде на всеки според делата му. (ст. 6).

3. В беседата за съда и бъдещото наказание апостолът бил страшен и строг, а сега не бързал веднага да опише бъдещето мъчение, а обърнал речта към нещо по-приятно към въздаянието на добрите, казвайки така:

слава и почест на тези, които с постоянство и добри дела търсят вечен живот (ст. 7). Тук той ободрява и тези, които паднали в изкушения и показва, че не трябва да се облягаме само на вярата, защото той (бъдещият съд) ще оценява и делата. Забележи, че говорейки за бъдещето, апостолът не може ясно да изобрази всички блага, но говори за слава и чест. Понеже тези блага превъзхождат всичко човешко и апостолът не може да покаже тук (на земята) техни подобия, то той, донякъде достъпно, ги изобразява с помощта на това, което при нас се счита за най-добро, сравнявайки ги със славата и с честта, живот, който за всички хора се явява предмет на особена ценност. Но все пак, небесните блага не са такива, а, бивайки нетленни и непреминващи, са несравнимо по-висши от тези.

Виждаш ли как апостолът, споменавайки за нетлението, отваря пред нас вратите към възкресението на тялото? Нетленното принадлежи на тяло, подвластно на тлението. Затова, като че ли това било недостатъчно, той прибавя и думите слава и чест. Всички ще станем нетленни, но не всички за слава, а едни за наказание, други за слава.

На всеки според делата му (ст 6), казва по нататък. Той отново лишава от извинение тези, които живеели в порок и доказва, че те са паднали в греха поради упоритост и небрежност.

Които не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата. Ето и друго обвинение. Каква защита могат да имат тези, които отбягват светлината и избират тъмнината? И при това апостолът не казал: биват принудени и се подлагат насила, но: се покоряват на неправдата, за да разбереш, че тяхното падение е по собствена воля, а престъплението не е поради необходимост.

Скръб и неволя на всяка човешка душа, която прави  зло (ст. 9). Тоест: макар и някой да е бил богат, консул и даже цар, съдът няма да бъде пристрастен към никого и достойнството тук няма никакво място. И така, показвайки колко тежка е болестта, представяйки нейната причина небрежността на болните и накрая очакващата ги погибел и лекостта на поправлението, апостолът отново и в наказанието увеличава тежестта за юдеите, казвайки:

първо на юдеина, а после и на гърка. (ст. 9). Който се е ползвал от по-големи наставления, той, ако наруши закона, е длъжен да понесе по-голямо наказание. По този начин, колкото по-умни и могъщи сме, на токова по-голямо наказание ще се подложим заради греха. Ако ти си богат, то на теб са ти необходими по-големи жертви, отколкото на бедния; ако ти си по-умен, то необходимо е повече послушание; а ако си облечен с власт, то е необходимо да правиш добри дела; и във всичко ти си длъжен да постъпваш според мярата на своите сили и възможности.

А слава почест и мир на всеки, който прави добро, първо на юдеина, а после  на гърка (ст. 10). За какъв юдеин говори тук апостолът и за какъв грък беседва? За живеещите до идването на Христос. Той още не говори за времето на благодатта, но се спира на по-ранните времена, приготвяйки отдалеч и постепенно унищожавайки различието между юдеите и гърците, за да може, когато прави същото, разсъждавайки за благодатта, да не покаже нещо по-ново и трудно за разбиране. Ако нямало никакво различие  в по-ранно време, когато Христовата благодат все още не сияела, когато делата на юдеите за всички били почтени и блестящи, то какво можем да кажем за това тогава, когато се е явила толкова велика благодат? Вследствие на това, разбира се, апостолът разкрива и това учение с голямо внимание. Слушателите, узнавайки, че то е господствало и в древните времена, били в състояние по-бързо да го приемат и сега, след идването на вярата. А гърци тук апостолът нарича не идолопоклониците, но богобоязливите хора, покоряващи се на естествения закон, които с изключение на съблюдаването на юдейските обряди, изпълнявали всичко, отнасящо се до благочестието. Такива били Мелхиседек и заедно с него Йов, ниневийците, Корнилий. И така, апостолът отрано подкопава преградата между обрязаните и необрязаните, унищожавайки още отдалече това различие, за да направи това без всякакво подозрение и да използва това основание по друг повод, както е свойствено на цялата апостолска мъдрост. Ако той бил започнал да доказва това направо за времената на благодатта, то струва ми се, че речта му би предизвикала по-голямо подозрение; но когато, започвайки разсъжденията си за господстващите в света нечестие и разврат, той достига до този предмет, то прави цялото учение съвършено свободно от подозрение.

4. А че такова било намерението на Павел и че именно поради тази причина той така подредил своята реч, е видно от следното: Ако той не се стремял да подготви това, трябвало да каже: а с упоритостта си и с непокаяното си сърце трупаш на себе си гняв за деня на гнева (2:5) и тук да прекъсне речта, защото тя била вече завършена. Но тъй като задачата му била не била да говори само за бъдещия съд, но и да докаже, че юдеинът няма никакво преимущество пред гърка и не трябва да мисли много за себе си, то той отива по-далеч и се ползва от споменатия план. И така, виж: апостолът привел слушателя в страх, известявайки му за страшния съд, казал колко глупав е порочният живот, доказал, че никой не греши по незнание и не е свободен от наказание - значи, ако още не се е подложил на наказание, то несъмнено ще се подложи; след това, накрая, той желае да покаже, че учението на закона не било нещо напълно необходимо, понеже и наказанието, и наградата биват според делата, а не според обрязването и необрязването. И така, апостолът казал, че гъркът несъмнено ще бъде наказан и от това, като неоспоримо следствие, извел заключението, че той ще бъде и награден, то с това показал, че законът и обрязването са излишни. Тук той се бори най-вече с юдеите. Понеже те обичали да спорят и първо, поради гордост считали позорно за себе да се сравняват с езичниците, а на второ място се присмивали над учението, че вярата покрива всички грехове, то апостолът първо обвинил езичниците, за които започнал речта, за да може без всякакво подозрение и по-смело да нападне юдеите; след това, преминавайки към разсъждението за наказанието, доказва, че юдеите не само не получават никаква полза от закона, но той даже ги обременява; всичко това той подготвил по-горе. Ако езичникът не е извинен заради това, че не е станал по-добър при ръководството на природата и разума, то много повече е без извинение юдеинът, който заедно с това ръководство получил и учението на закона. По този начин апостолът, убеждавайки юдеина лесно да се съгласи с мисълта за греховете на другите, накрая по неволя го заставя да направи същото и относно своите грехове. А за да бъде речта му добре приета, той започва по-приятно, казвайки:

слава  почест и мир на всеки, който върши добро, първо на юдеина, а после и на гърка. Тук, каква той, каквито и блага да има някой, той ги има сред много безпокойства, дори ако той е богат, владелец или цар; той често се оказва в раздор, ако не с другите, то със самия себе си и в мислите му се води жестока война. Но при нас (в ползването на небесните блага) няма нищо подобно, всичко е тихо, свободно от съмнения, съединено с истински мир. И така, апостолът, учейки чрез казаното по-горе, че и тези, които нямат закона, ще се наслаждават на същите блага, представя и основанието за това, казвайки:

защото Бог не гледа на лице (ст. 11). Когато казал, че за греховете се наказват и юдеите, и езичниците то за това няма нужда от доказателство. Но когато желае да покаже, че и езичникът се удостоява с чест, то за това трябват основания. Удивително и странно изглеждало това, че тези, който не са слушали закона и пророците, се удостоили с награда за добрите дела. Защото, както отбелязах по-горе, той, говорейки за времената преди идването на благодатта, приучил към това техния слух, за да може по-лесно да ги доведе до това познание, когато говори за времената на вярата. И тук, когато излага това, той напълно отстранява подозрението, че това е неговата цел. Защото, казвайки: слава, почест и мир на всеки, който върши добро, първо на юдеина, а после и на гърка, прибавил: защото Бог не гледа на лице. Ето, с какъв успех апостолът удържал победа. Довеждайки речта до нелепост, той заключава, че за Бога не е присъщо да постъпва по друг начин, защото това би било лицеприятие, а в Бога няма лицеприятие. И не казал: ако не е било така, то у Бог би имало лицеприятие, но се изразил по-величествено: Бог не гледа на лице. Т.е. Бог не изпитва качествата на лицата, но различава между делата. А казвайки това, той разкрил, че разликата между юдеите и езичниците се състои не в делата, а само в лицата. След това би следвало да каже: следователно, не защото единият е юдеин, а другият грък, единият е почетен, а другият презрян, но това зависи единствено от делата. Но апостолът не казал така, защото можел да възбуди гнева на юдеите. Той предлага нещо по-различно, по-голямо, още повече принизявайки мъдруването на юдеите и отслабвайки ги дори още повече, за да могат те да приемат и неговото учение. Какво е това? Това, което следва по-нататък.

Защото тия, които са съгрешили без да имат закон, казва той, без закон ще и да погинат, а които са съгрешили под закон - под закона ще бъдат съдени (ст. 12). Тук, както отбелязах по-горе, апостолът доказва не само равнопоставеността на юдеина и езичника, но и това, че юдеинът е по-обременен, вследствие даването на закона. Езичникът се осъжда без закон, но това без закон тук показва не голямата строгост, а по-голяма снизходителност,  т.е., че езичникът няма за обвинител закона; без закон, т.е.- без осъждението от закона; това, казва апостолът, означава, че езичникът се съди единствено според естествения разум. А юдеинът се съди по закона, т.е. заедно с природата него го обвинява и законът, защото с каквато по-голяма привилегия се ползва, на толкова и по-голямо наказание се подлага.

5. Виждаш ли, как апостолът представил на юдеите по-голяма необходимост да прибягват към благодатта? Понеже те казвали, че не се нуждаят от благодат, понеже се оправдават само от закона, то апостолът доказва, че те повече от гърците се нуждаят от нея, понеже трябва да се подложат на по-голямо наказание. След това привежда и друго доказателство в потвърждение на казаното.

Защото не законослушателите са праведни пред Бога (ст. 13). Справедливо прибавил пред Бога. Само пред хората можем да се показваме честни и да се хвалим с това, но пред Бога е съвсем иначе: само законоизпълнителите ще бъдат оправдани. Виждаш ли, как апостолът е способен да преобърне речта? Ако ти мислиш да се спасиш посредством закона, казва той, то езичникът, явяващ се изпълнител на написаното (в закона), ще има първенство пред теб. И как е възможно, ще запиташ, да бъде изпълнител, когато не е бил слушател? Възможно е, отговаря апостолът, даже не само това, но и много повече. Не само е възможно да бъде изпълнител, без да е слушател, но и да не бъдеш такъв след като си бил слушател, което и с по-голяма сила изразява апостолът по-долу, казвайки:  като учиш другиго, учиш ли и себе си (Римл. 2:21)? А тук той още доказва първото.

Понеже, когато езичниците, казва апостолът, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то и без да имат закон сами са закон за себе си (ст. 14). Не отричам закона, казва той, но при все това оправдавам езичниците. Виждаш ли как той, подкопавайки славата на юдеите, не дава ни най-малък повод да се говори, че унижава закона, а напротив, хвали го и показва колко е велик, като по този начин устройва всичко добре? Казвайки, по природа, разбира естествения разум. И тук той показва, че другите (езичниците) били по-добри от юдеите - и най важното по-добри затова, защото без да са получили закона и без да имат това, заради което юдеите, според тяхното мнение, имали преимущество пред тях. Езичниците, казва (апостолът) затова са и удивителни, защото нямали нужда от закон, но изпълнили всичко, свойствено на закона, начертавайки в своя ум не писания, а дела. Ето какво точно казва той.

По това, че те показват действието на закона, написано на сърцата им, на което свидетелствува и съвестта им, а помислите им или ги осъждат помежду си, или ги оправдават), в деня, когато Бог чрез Исуса Христа ще съди тайните дела на човеците според моето благовестие (ст. 15-16) Виждаш ли, как апостолът отново сочи към този ден и представя неговата близост, разтърсва мислите им и показва, че за по-голяма чест са достойни тези, които, живеейки без закона се опитвали да изпълнят това, което е законно? Но това, което е особено достойно за удивление в разсъжденията на апостола, ни предстои да покажем сега. Доказвайки предварително, че гърците стоят по-високо от юдеите, той не прави такова заключение, за да не ожесточи юдеите. А за да представя по-ясно казаното от мен, ще приведа собствените думи на апостола. Казвайки: не законослушателите, но законоизпълнителите ще бъдат оправдани, той следвало да продължи и когато езичниците, без да имат закон по природа изпълняват това, което се изисква от закона, то те познават закона по-добре. Но (апостолът) не казва това, а се спира на похвалата на езичниците и не продължава сравнението по-нататък, за да могат юдеите да приемат това, което било казано вече. Защо Павел не казал това? Когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, те сами са закон за себе си. По това те показват действието на закона, написано в сърцата им, на което свидетелствува и съвестта им, защото, ако не притежават закона, са достатъчни съвестта и разумът. С това (апостолът) отново доказал, че Бог е сътворил човека с достатъчно сили да избира добродетелите и да избягва злото. И не се учудвай, че едно също той показва и веднъж, и два, и повече пъти. За него било необходимо да докаже тази важна истина, понеже се намирали хора, които казвали: Защо Христос е дошъл късно и къде в предишните времена се е проявявало действието на Божия промисъл? Апостолът мимоходом отблъсква това, доказвайки, че и в древните времена, даже преди закона, човешкият род се е намирал в същата промисъл. Понеже това, което е възможно да се знае за Бога, на тях им е известно (Римл. 1:19), и хората знаели какво е добро, и какво е зло, затова и съдили другите, за което (апостолът) ги укорил, казвайки: в каквото съдиш другия, себе си осъждаш (Римл. 2:1). На юдеите, освен разум и съвест, бил даден също така и закон. Защо апостолът прибавил: оправдават или осъждат? Нали, ако имат писан закон и го показват чрез своите дела, то как е възможно помислите им да ги осъдят? Но думата осъждат (апостолът) вече отнася не само към тези, които вършели добро, но към целия човешки род. В деня на съда напред ще пристъпят собствените ни мисли, които или ще ни осъдят или ще ни оправдаят - и за човека на това съдилище няма да има нужда от друго обвинение. По нататък (апостолът), усилвайки страха, не казал: греховете на хората, но: тайните дела на човеците. Така, както по-горе той казал: И ти, човече, който съдиш ония, които вършат такива работи, мислиш ли, че ще избегнеш съдбата на Бога, като вършиш и ти същото (2:3), то, за да не си помислиш ти, че Божията присъда е такава, каквато ти сам произнасяш, но за да разбереш, че Божият съд е много по-строг от твоя, (апостолът) и отбелязал: тайните дела на човеците, а след това прибавил  според моето благовестие чрез Исуса Христа. Хората съдят само явните неща. Макар и по горе (апостолът) да говорил за единия Отец,  тук той за пръв път споменава за Отца, а след това споменал и Христос. С това той извисява достойнството на своята проповед и казва, че тя изявява същото, което по-рано открила и природата.

6. Виждаш ли, как апостолът мъдро води своите слушатели, приближавайки ги към евангелието на Христос и как доказал, че нашите дела не свършват тук, но продължават и по-нататък? Същото той разкрил и по-горе, казвайки: Бог ще съди  тайните неща на човеците. И така, всеки, обръщайки се към своята съвест и размишлявайки за своите грехове, трябва да потърси строга сметка от самия себе си, за да не бъдем осъдени заедно със света[1]. Този съд е страшен, престолът на Съдията е ужасен, отчетът, който се изисква, изпълва с ужас, огнената река е широка. (A brother doth not redeem: shall man redeem )Брат же не избавит, избавит ли человек (XLVIII, 8)? Спомни си това, което се казва в евангелието, спомни си летящите навсякъде ангели, заключения чертог, угасналите светилници, небесните войнства, влачещи към пещта. Помисли и за това, че дори ако само на църквата бъде показана тайната на прегрешенията на някого от нас, то той би пожелал по-скоро да загине и да бъде погълнат от земята, отколкото да има толкова свидетели на своето престъпление; какво ли ще изпитваме, когато то стане известно на цялата вселена и открие позора ни пред всички, и когато познати и непознати ще видят всичките ни дела? Но да не бъде! С какво се опитвам да ви уплаша аз! С одобрението на човеците! Когато аз трябва да използвам страха от Бога и Неговото осъждение. Кажи ми, какво ще стане с нас, когато вързани, със счупени зъби  ни поведат към външната тъмнина? А по-добре да кажем, какво ще правим, когато (което е по-страшно от всичко) застанем пред Бога? Защото, ако някой има чувства и разум, той вече се намира в геената, когато Бог отвърне лицето Си от него. И понеже нас и това не ни огорчава, то Бог ни заплашва с огън. Но ние трябва да скърбим не когато ни наказват, а когато грешим. Послушай, как Павел плаче и се съкрушава заради грехове, за които самият той няма да се подлага на наказание. Не съм достоен и апостол да се нарека, казва той, защото гоних Божията църква (1 Кор. 15:9). Послушай, как и Давид, макар да бил освободен от наказание, все пак признавал себе си за оскърбил Бога, призовава на себе си отмъщение и казва: над мене да бъде ръката ти и върху бащиния ми дом (2 Царе 24:17). Да оскърбим Бога е по-тежко, отколкото да бъдем наказани. А ако се намираме в толкова жалко разположение на духа, че не изпитваме страх от геената, то може да стане така, че и да не пожелаем да направим нещо добро. Затова сме и достойни за геената, ако не за нещо друго, то именно за това, че се стремим към геената повече, отколкото към Христос. Не такъв бил блаженият Павел, но неговата нагласа била съвършено противоположна. Но понеже ние не сме като него, затова и се осъждаме на геената. Ако обичахме Христос, както и сме длъжни да Го обичаме, то бихме знаели, че да оскърбиш любимия е по-тежко от геената. Но ние не обичаме, затова и не разбираме величината на това наказание. И именно това е злото, за което аз най-много се съкрушавам и плача. И какво не е направил Бог, за да бъде наш Любим? Какво не е направил и какво е пропуснал? Ние сме оскърбили Бога, Който с нищо не ни е обидил, а напротив подарил ни е безчислени и неизречими блага; отвращавали сме се от Него, когато Той ни е викал и по всякакъв начин ни е привличал към Себе Си и все пак Той не ни е наказал, но Сам побързал към нас, за да спре бягащите, а ние сме избягали от Него и сме се предали на дявола. Но Бог и в този случай не ни оставил, а отново изпратил до нас хиляди призоваващи пророци, апостоли, патриарси; а ние не само не сме приели изпращащия, но сме оскърбили и изпратените. Но и след това Бог не се отказал от нас, но ревностен за презиращите Го, ходел навсякъде и говорил чрез небето, чрез земята, чрез Еремия, чрез Михей, не за да ни обвини, а за да оправдае собствените Си действия. Заедно с пророците, Той и Сам дошъл при отдалечилите се от него, бил готов да им да де отчет, молел  се да говорим с Него и понеже към всичко това ние сме останали глухи, Той ни привлякъл към беседа със Себе Си. Люде мои, казва Той,  що ви сторих? И с какво ви досадих? Заявявайте против Мене. (Михей 6:3). След всичко това, ние сме умъртвили пророците, убили сме ги с камъни и сме извършили хиляди други злодеяния. Какво последвало в замяна на това? Бог изпратил не пророци, не ангели, не патриарси, но Собствения Си Син. Умъртвен бил и Синът, дошъл на земята; но това не угасило любовта, а я възпламенило още по-силно - и Господ и след убийството на Сина Му не престанал да проси и моли, и да прави всичко, за да ни привлече към Себе Си. И Павел възкликва: ние сме Христови посланици, като че ли Бог чрез нас умилява: моля ви, примирете се с Бога (2 Кор. 5:20).

7. Но нищо от това не ни променило, а Господ не ни оставил в такова положение, но продължавал и да ни заплашва с геената и да ни обещава царството, за да ни привлече чрез това; ние все още стоим в своята безчувственост. Какво може да е по-лошо от такова зверство? Ако това беше направено от човек, то нямаше ли да му станем роби завинаги? А от Бога, нашия благодетел, се отвращаваме. О, небрежност, о неблагодарност! Ние, които винаги живеем в грехове и пороци, ако все пак направим някакво, макар и малко добро, то по примера на безразсъдните роби, с голямо внимание пресмятаме и с дребнава точност определяме възнаграждението, ако делото заслужава някаква заплата. Но ти ще получиш по-голяма награда, ако започнеш да работиш не поради нуждата от награда. Да говори за това и точно да пресмята това е свойствено повече на наемника, а не на благоразумния слуга. Трябва всичко да вършим заради Христос, а не за награда. Затова и Той ни заплашва с геената и обещава царството, за да Го обикнем. И така, да възлюбим Христос, както и трябва да Го обичаме: в това има  голяма награда, в това е царството и радостта, наслаждение и слава и чест в този свят, неизчислимо блаженство, което не може да  се изрази с думи, нито умът да си представи. Впрочем, аз и не знам как достигнах до такава реч и започнах да съветвам хора, които заради Христос дори не мислят за тукашното царство и слава. Все пак, тези велики и знаменити хора достигнали до такава мярка на любовта. Послушай как Петър, горящ от любов към Христос, Го предпочита пред душата си и живота, и всичко; даже когато се отричал от Него, той плакал не от страх от наказание, но защото се е отделил от Възлюбения, което за него било по-мъчително от всякакво наказание. И всичко това той направил преди още да получи благодатта на Духа и често се обръщал към Христос, казвайки: Къде да отидем (Йоан 13:36)? И отново: Ще дойда след Теб,е където и да отидеш (Мт. 819). Христос представлявал всичко за апостолите и те нито небето, нито царството небесно не предпочитали пред Възлюбения. Ти за мен си всичко това казва Петър. И защо се чудиш, че Петър бил така привързан към Христос? Чуй какво казва пророкът: Кого имам на небето освен Тебе? И на земята не желая другиго освен Тебе. (Пс. 73:25)? Тези думи означават следното: от всичко, горно и долно, нищо друго не желая, освен единствено Теб. Ето любовта, ето привързаността. Ако и ние започнем така да обичаме, то не само настоящото, но и бъдещето ще счетем за нищо в сравнение с тази наша любов и чрез това желание да се наслаждаваме на любовта с Него ще придобием царството. Но как е възможно това, ще попиташ ти? Ако си представим колко пъти сме оскърбявали Бога след безчислените блага, получени от Него и Той не е престанал да ни призовава,  колко пъти сме се отделяли от Него и Той не ни е презирал, но Сам е идвал към нас, приближава ни и ни привлича към Себе Си  - ако разсъдим за всичко това и за подобното на Него, то ще получим възможност да запалим в себе си такава любов. Ако някой, който обича така, е незначителен човек, а този, когото така силно обичат, е цар, то няма ли той да бъде докоснат от величието на любовта? Със сигурност би бил докоснат. Но когато става обратното и от едната страна има неизразима красота, слава и богатство на обичащия ни, а от другата съвършеното ни нищожество, то как няма да сме достойни за безмерно наказание ние, нищожните и презрените, обичани от съвършената любов на същество велико и чудно, но високомерно отхвърлящи неговата любов? Бог няма никаква нужда от нас и все пак не престава да ни обича, а ние крайно се нуждаем от Него и все пак не приемам тази любов, пред Него предпочитайки парите, човешката дружба, телесния покой, властта и славата, когато Той не предпочита нищо пред нас. Той имал един единствен и възлюбен Син - и Него не пощадил заради нас; а ние много неща предпочитаме пред Него. И така, не е ли справедливо да ни заплаша огнена геена и наказание, дори те да бяха двойно, тройно и даже стократно по-ужасни? Какво можем да кажем в отговор, когато повеленията на сатаната предпочитаме повече от законите на Христос и нехаем за своето спасение, предпочитайки делата на лукавството пред Този, Който всичко претърпял заради нас? И какво извинение заслужава всичко това? Какво оправдание? Никакво. Нека накрая да стоим твърдо, без да се увличаме по стръмнините, да се вразумим и, размисляйки за всичко това, да въздадем слава на Бога чрез дела, защото само думите са недостатъчни, за да се насладим и ние на Неговата слава, да достигнем до която дано да ни бъде дадено на всички нас чрез благодат и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, на Когото заедно с Отца и Святия Дух да бъде слава царство, чест сега и во веки веков. Амин.


[1] 1 Кор. 11:32