Въведение
Павел, Августин, Лутер и Уесли - тези четири имена изреждат мнозина, когато бъдат запитани, кои са най-значителните християнски водачи след Исус. Във всяка подобна листа може да се открие името на Джон Уесли. Със сигурност той е една от най-интересните личности, които някога са живели. Много хора са взели пример от неговия живот и са изпитали силно влияние от неговите писания и дело. И до днес трудовете му претърпяват нови и нови издания. В тази малка книга Чарлз Зауър, прекарал целия си живот в служение в Методистката Църква - между другото и като мисионер в Корея описва биографията
на Джон Уесли много точно и стегнато. Онзи, който се интересува от църковна история, не може да заобиколи делото на един от най-видните нейни герои. Този кратък очерк представя едно впечатляващо отражение на пътя, същността и призванието на Джон Уесли и основаната от него Методистка Църква, разпространила се по целия свят.

Детство и младост


"Възпитавай детето си от рано в подходящия за него път и не ще се отклони от него, дори когато остарее" (Притчи 22:6). Ако се вгледаме в картата на Англия, ще открием на около 200 км северно от
Лондон градчето Гинсбъроу на река Трент. Само няколко километра от там е Епуърт. Тук на 17 юни 1703 г. се ражда Джон Бенджамин Уесли, син на Сузана и Самуел Уесли. Самуел Уесли, завършил с титла магистър Оксфордския университет, служи 40 години като пастор в Епуърт. Тук са служили като проповедници неговите баща и дядо. Самуел бил човек с много твърд и решителен характер. За да може да посрещне разходите си в университета, той прислужвал в столовата - нещо обичайно при днешните студенти, но на което малцина оксфордски студенти тогава са били готови. След завършването и женитбата си, той се установява в Саут Ормеби, но нито за момент не се поколебава да напусне това изгодно проповедническо място, сблъсквайки се с разпуснатия живот на един благородник, който бил главният източник за приходи на Църквата.
След тази своя стъпка той заема пасторското място в Епуърт. Там той получава 150 фунта на година, което за него време било достатъчно за преживяване. Вероятно Уесли е бил донякъде непредпазлив с харченето, защото веднъж трябвало да лежи в затвора за неплатени дългове. Хората в Епуърт минавали за необразовани и безбожни. С голяма яснота Самуел Уесли им дава да разберат, какво Бог желае от тях и че те трябва да се променят. Поради това много от гражданите стават негови противници. В своята злоба те намушили с нож кравата му, по особено жесток начин счупили крака на кучето му, опустошили част от градината му и два пъти подпалили къщата му. Въпреки всичко, Самуел Уесли не променил начина си на служение и постепенно спечелил сърцата на много хора. След 40 годишно служение в Епуърт той имал щастието да види как Божието слово и верността
му дават щедри плодове. Самуел Уесли бил също учен и писател. Той се радвал на известността на добър поет. При това си оставал благочестив човек със смирено сърце. В първите години на духовната си работа той служил като пастор на един боен кораб и видял много страни по света. Това го подтикнало да бъде поддръжник на мисиите в отдалечени кътчета на земята. Много от положителните страни на неговата личност се отразяват по различен
начин в живота и дейността на неговия син Джон. Сузана Уесли била една велика, надарена жена, с възвишено сърце. И нейните баща и дядо, както на съпругът й били пастори. За онова време, когато образованието дори на момичета от горните обществени слоеве се изразявало в елементарни познания
по четене, писане и смятане, Сузана Уесли била много образована. Тя владеела три езика: гръцки, латински и френски. Преди всичко тя била майка на 20 деца, 9 от които умрели в ранна възраст. За останалите 11 тя била майка, възпитателка и учителка. Във всяко едно отношение Сузана Уесли се изявявала като една чудесна жена. Д-р  Адам Кларк казва за нея: "За такава жена преди нито съм чувал, нито съм чел, нито съм срещал. Подобна жена описва Соломон в последната глава на книгата Притчи и аз
бих могъл да възприема неговите думи, като кажа: Много жени са се държали достойно, но Сузана Уесли надмина всички тях". Без влиянието на Сузана, Джон Уесли никога не би могъл да стане основател на методисткото движение. Представите на Сузана Уесли за възпитанието на децата се различават много от
това на съвременните родители. Някои родители смятат, че правилният път за възпитанието на децата им се състои в това да ги оставят да правят каквото им харесва. Те изхождат от убеждението, че това дава повече простор за разгръщането на техните личности. Г-жа Уесли не застъпвала схващането, че човек може да възпита многото си деца в малкия си дом, като остави всяко да прави само това, което му
харесва. До първия си рожден ден всяко дете от сем. Уесли трябвало вече да е научило, че може да плаче тихо, и че и най-малкото отклонение от общоприетите норми на говор и поведение веднага бива последвано от укор и наказание. Такава извънредно строга дисциплина не би могла да функционира при всекиго, но се отдавала на Сузана Уесли. Години по-късно, когато Джон дава съвети на родителите по възпитание на техните деца, той им дава правила, които са също като прилаганите от
неговата майка.
Образованието на децата в сем. Уесли започвало с техния пети рожден ден. Сузана Уесли вземала новия ученик в една стая, в която от 9 до 12 или от 14 до 17 ч. никой не трябвало да влиза. Всяко от децата овладявало азбуката за 1 ден, с изключение на две момичета, на които бил нужен още един ден. След като детето научело буквите, по-нататъшното му образование продължавало под ръководството на
майката до неговата 10-та или 12-та година. Сузана Уесли се занимавала също и с религиозното образование на децата си. За целта употребявала много Библията и молитвеника, като прилагала такава система на обучение, при която по-големите деца помагали на по-малките. В добавка към това си
запазвала свободна една вечер от седмицата, в която сядала с по едно от децата си, разговаряйки на духовни теми. Децата от семейство Уесли се учели да четат, като прочитали изразително текстове от Библията или други книги. Джон казвал, че никога не бил чувал по-приятно четене от това на най-голямата си сестра Емили. Поради това задълбочено обучение в библейско-богословската област е
естествено, че синовете се посвещавали на пасторско служение. Джон така бързо се развивал под обучението на майка си, че баща му, който много добре познавал църковните правила, на 8 години вече го допускал до причастие. На 6 годишна възраст на Джон се случило нещо, което оказало много силно влияние върху по-нататъшния му живот. През нощта на 9 февруари 1709 г. пасторският дом изведнъж
избухнал в пламъци. Някои изследователи предполагат, че пожарът е възникнал поради непредпазливостта на Самуел Уесли с една свещ. Други твърдят, че къщата била подпалена от разярени съседи. Все едно, но, когато семейството се видяло в безопасност извън горящата къща, някой открил, че малкият Джон се намира вътре. Вече никой не можел да влезе. Но малкото момче, събудено от светлината и шума, се показало на прозореца на втория етаж и било спасено, миг преди рухването на покрива.
Сузана Уесли никога не забравила чудното спасение на нейния син. Тя решила, че трябва "особено да се грижи за душата на това дете". Също и Уесли вярвал, както баща си и майка си, че едно такова особено избавление е знак за особеното намерение на Бог за неговия живот. В по-късно време, когато усеща, че краят на дните му наближава, той изявява желанието на надгробния му камък да бъде написано:
"Една главня, изтръгната от огъня". Две години след като едва не загива в горящия си дом, Джон Уесли отново бил изправен пред смъртна опасност. Този път едва не станал жертва на шарката. Приблизително 11 годишен, малкият Уесли така добре усвоил основните елементи на познанието, че бил в състояние да посещава горните класове. Баща му го завел в Лондон в училището Чатър Хаус, където той се изявил като прилежен ученик. Наред с друго, изучавал изоснови латински и гръцки. Шестте години там не били съвсем безоблачни, понеже Джон бил стипендиант и често бил подиграван от материално по-заможните ученици. В столовата по-големите момчета обирали почти всичкото месо от ястията, така че той трябвало да се задоволява почти винаги със зеленчука. По-късно посочва този начин на хранене като една от причините за доброто му здраве. Никога не е бил особено силен. Баща му, изпитвайки страх от белодробни заболявания, го карал да обикаля всяка сутрин три пъти двора, което момчето съвестно следвало. За религиозния си живот по време на ученичеството си, Уесли казва: "Аз четях Словото и се молех сутрин и вечер. Надявах се да бъда спасен поради това, че: 1. Не съм толкова лош като останалите момчета; 2. Винаги съм отворен за религията, чета моята Библия, моля се и редовно ходя на Църква".
На 17 години Уесли е дотолкова напреднал в обучението си, че неговият брат Самуел пише на баща им: "Джон е готов да следва в Оксфорд". При един разговор между Джон и декана на Оксфорд, последният погледнал младежа внимателно и с настойчив тон му казал: "Ти си прекалено малък, за да влезеш в университета. Ти не можеш изобщо да овладееш латинския и гръцкия. Връщай се в училище!". По-късно Уесли казва: "Изгледах го отвисоко, както вероятно някога Давид е изгледал Голиат и го презрях". Веднага Джон се преборил за стипендия и въз основа на успехите си в училище, въпреки съмненията на горделивия декан, постъпил като студент в Крайст Колидж в Оксфорд. Самуел Уесли не доживял триумфа на своя син като проповедник, но той все пак станал свидетел как младежът бил удостоен с честта да бъде аспирант в Линкълн Колидж в Оксфорд. Вече белязан от възрастта и паричните затруднения, бащата поздравил своя син, изпълнен с радост и казал: "Това, което ми предстои, след като отмине моето лято, знае само Бог... Но където и да съм, моят син е аспирант в Линкълн Колидж".
Седемте дъщери в семейство Уесли, достигнали зряла възраст, били: Сузана, Мери, Ан (често наричана Нанси), Хети, Марта, Емилия (Емили) и Кезия. Всички те били образовани и с изключение на Кезия, най-младата - омъжени. Тримата сина Самуел, Джон и Чарлз били проповедници на Евангелието. Бащата починал през 1735 г. От семейното имущество не останало много, така че Сузана Уесли се принудила да
освободи жилището си и да живее при децата си. Тя се местела от едно при друго, за да може всяко поотделно да се грижи за издръжката й. Накрая тя се установила при сина си Самуел, който имал добро пасторско семейство в Лондон. Докато майка му била жива, Джон Уесли се обръщал към нея, в случай, че се нуждаел от съвет и помощ. След аспирантурата си в Линкълн Колидж в едно писмо той я молел всеки четвъртък вечер да отделя по един час за молитва за него, както тя правела това, докато си е бил още у дома. Когато трябвало да замине като мисионер сред американските индианци, изпитвал колебание заради нея. Но тя казала: "И двайсет сина да имах, бих била щастлива, ако всички те биха поели такова служение, даже това да означава, че никога повече няма да ги видя". Когато синът й имал трудности с учението за вътрешното свидетелство на Святия Дух, един разговор с нея му помогнал да се увери, че неговата проповед не е в противоречие с Божията воля.
Сузана Уесли с голяма радост доживяла големи духовни благословения, които раздвижили масите чрез проповедите на нейния син. През лятото на 1742 г. нейният живот кротко приближил към края си. Умирайки, тя казала: "Деца, веднага след като бъда освободена от това тяло, изпейте един псалм в слава на Бога". Както през целия си живот е била насочена към това, така и смъртта й се превърнала в един триумф на вярата.

Оксфорд
"Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето" /Екл.3:1/

Някога между своята осемнадесета и двайсет и пета година всеки млад човек трябва да вземе решение каква цел на живота си следва. По някое време между 20 и 30 той осъзнава на кое място и по какъв начин може да я постигне. Джон Уесли напуснал на 17 г. Чатърхауз в Лондон, за да отиде в Оксфордския университет. По-голямата част от следващите 15 години той прекарал като студент или като член на факултета в Оксфорд. В това време узрява решението му да стане проповедник на Евангелието. През време на следването му бил основан станалият прочут заради неговото участие Оксфордски клуб, назован още "Святият клуб". В него Уесли развил стила на живот, който бил характерен за него, а по-късно и за неговите проповедници. Тук било употребено за първи път понятието "методист". По това време Оксфорд бил в дълбока духовна криза. Един известен историк е на мнение, че по времето, когато там учи Уесли, Оксфорд едва ли заслужава да бъде наречен училище. Времето, както на преподавателите, така и на учениците било използвано за всякакъв вид игри и развлечения, а не за сериозно учение. Но ако и
университет
ът да не можел да предложи много от гледна точка на академичното съдържание, Уесли бил така научен, че можел сам да се образова. На коленете на своята майка той се научил добре да използва времето си, а в Чатърхауз тази практика била продължена. Тъй като разполагал с повече свободно време, както става с добрите учени, той прекарвал много време в библиотеката и си съставил собствен
план за обучение. Като студент си спечелил толкова добро име, че след шест години обучение в Оксфорд на възраст едва двайсет и три години бил издигнат до аспирант в Линкълн колеж /което значи член на преподавателското тяло/. По онова време здравословното състояние на Уесли давало повод за
безпокойство. Той не бил особено здрав, страдал от кръвотечение от носа. Разказват, че веднъж съблякъл всичките си дрехи и скочил в една река, за да спре кръвотечението. Несъмнено, животът му на открито, където трябвало да прекара повечето време като проповедник, е причина за дългия му живот. Сигурно би умрял рано като брат си Самуел, ако би се задоволил да остане пастир или учител. След пет години, прекарани в Оксфорд, Уесли сериозно се замислил над бъдещето си призвание. Тъй като неговите баща, дядо и прадядо както по бащина, така и по майчина линия били пастири, съвсем естествено мисълта му се насочвала към пастирско служение. Други влияния Уесли описва така: "Когато бях на около 22 години, баща ми ме насочваше към кариерата на духовник. По същото бреме Божието провидение ме доведе до книгата "Следване на Христа" от Тома Кемпийски. От нея започнах да разбирам, че истинското  благочестие излиза от сърцето и че Божият закон трябва да се простре както върху нашите мисли, така и върху нашите дела и думи... Също така се срещнах с един вярващ приятел... Аз промених цялостния облик на говоренето си и сериозно започнах да се стремя към един съвсем нов живот". След като решил да стане духовник, Уесли започнал подготовката за това служение.Прочел много дълбоко обосновани християнски книги и си съставил план за обучение, който изглеждал така: Неделята посвещавал на четене на библейско-богословски трудове, а в понеделник и вторник задълбочавал знанията си по гръцки и латински, в сряда изучавал логика и етика, в четвъртък - еврейски и арабски, в петък метафизика и натурфилософия, в събота - ораторско изкуство и поезия. В тези дни Уесли пише на майка си: Свободното време и аз си взехме сбогом".
В този период бащата на Уесли, който вече бил на 65 г., все по-трудно изпълнявал задълженията си в Епуърт. Той помолил сина си вземе отпуск от Оксфорд и да му помага. Младият човек станал помощник на баща си и се грижел за църквата в Уруут, отдалечена на около осем километра от Епуърт. В по-късните си години Джон казва, че неговото пастируване не било успешно. Според оценката му това се дължало на факта, че не е проповядвал за необходимостта от покаяние. След две години в Уруут казали на Уесли, че той трябва или да се върне като учител в Линкълн колеж, или да поеме друга служба, ако не иска да загуби мястото си във факултета. Без особено съжаление той се върнал в колежа. Пет години
по-късно, принуден от лошото си здраве да освободи свещеническото си място, Самуел Уесли помолил сина си да поеме това място. По различни причини младият Уесли не можел да удовлетвори това желание. След връщането на Джон Уесли в Оксфорд възникнал знаменитият Свят клуб. По-малкият му брат Чарлз, междувременно постъпил като студент в Оксфорд, намерил няколко приятели с желания и интереси, подобни на неговите. Те започнали изучаване на класиците и осъществявали духовно общение. Джон се включил в тази група. Като член на факултета по естествен начин той бил издигнат за ръководител. Членовете на Клуба се събирали почти всяка вечер от шест до девет часа. След молитва те
изучавали Библията или класиците, обсъждали работата си през деня и плановете си за следващия. Техният брой не оставал винаги непроменен. В периода на членуване в Клуба на братята Уесли този брой се колебал между шест и двайсет и пет. Уилям Морган, един от членовете, разказал на братята Уесли, че е посетил един затворник и от това придобил впечатлението, че такива посещения могат да бъдат
много полезни. Той постоянно напомнял за това, докато един ден Джон и Чарлз отишли с него. Оттогава решили веднъж или два пъти в седмицата да ходят в затвора и да се грижат за деца на бедни. Клубът, възникнал въз основа на общия интерес към класиците и религията, придобивал едно все по-задълбочаващо се християнско значение. Скоро членовете започнали да се молят три пъти на ден гласно, а на всеки кръгъл час отделяли време за тиха вътрешна молитва. Те не само се молели редовно, но и постели, посещавали бедни и болни, вземали участие в богослужения и съответно изпълнявали всички
правила на църквата. Университетското ръководство не пречело с нищо на работата на клуба. Въпреки
това Уесли пише на майка си: "Това, което събужда гняв, е фактът, че ние се различаваме от другите по начина на оползотворяването на времето, харченето на парите и избора на приятелите". Студентите в Оксфорд не харесвали тези момци, които влагали всяка своя минута в усъвършенстване на начина си на живот, в ограничаване всички безполезни занимания и в прекратяване не духовните си запознанства. Все повече групата ставала обект на подигравки и презрителни подхвърляния. Дадени й били имената "Реформаторски клуб, Богобоязлив клуб, Светиите, Библейските молци, Библейските фанатици" и други.
От тези подигравки възникнало също и името, издържало изпита на времето - методистите. Съвестният начин на живот на членовете на клуба, старателното планиране на учението и стриктното спазване на религиозните задължения - всичко това било провеждано с такава методичност, че един приятел на Чарлз Уесли на шега отбелязал: "Тук възниква една нова секта от методисти!" Без съмнение той има предвид една малка група, която в миналото била наименувана така. Но името станало известно предимно във връзка с двамата Уесли и техните приятели. В началото това име се използвало с пълно пренебрежение. В края на краищата Джон Уесли го възприема като подходящо за неговите последователи и от този момент нататък то било изговаряно с известно уважение. Но и името "християни", дадено на последователите на Исус от Антиохия, най-напред било употребявано от хора, които съвсем не спадали към него. На Джон Уесли му било трудно да проумее причината, поради която хората се противопоставят и гонят Святия клуб. Не бил наясно как да се държи. Най-после разбрал, че го критикуват, защото се е осмелил да живее различно от мнозинството. Той писал на баща си, който все още живеел в Епуърт и искал съвет от него. Баща му отговорил: "Не се уморявай да вършиш добро; не гледай назад, защото знаеш, че те очаква наградата на победител и корона". По време на аспирантурата му в Оксфорд на Уесли била поверена от университетското ръководство отговорността за една група студенти. Тя живеела в интерната към университета и Уесли носел отговорността за поведението й. Той си поставил за цел "да направи" от тези млади хора както учени, така и съзнателни християни. Ежедневно, без неделя, той им четял лекции. Към задачите му също спадали също воденето на публични обсъждания и дискусии, които по него време
съставлявали основна част от университетското образование. Като отговорен ръководител той пак с такава, дори по-голяма ангажираност отделял допълнително време за подготовка на участващите в дискусиите студенти. "Във всичко това пише той по-късно, - аз не можех да не придобия умението да се аргументирам, особено в разпознаването и разобличаването на прикритите и убедително звучащи заблуждения. Оттогава често имам основание да прославя Бога, че ми е подарил това толкова
полезно изкуство. Когато хората ме обкръжаваха с това, което според тях беше доказателства и факти, често бях в състояние да открия точното място, върху което се основаваше тяхното заблуждение".
След завръщането си от Уруут, Уесли останал още шест години в Оксфорд и развил методисткия начин на живот, който трябвало да очертае своя бъдещ път. Той се учел да работи в условията на подигравки и преследвания, и да отговаря на фалшивите аргументи и критика. Чрез отговорността за малката група студенти той несъмнено придобива опит, който по-късно му помогнал при организирането на класовете. Научил се така също да говори, щото да могат да го разбират обикновените хора. След четиринадесетгодишно служение в Епуърт, здравето на бащата на Уесли било така разклатено, че той се принудил да прекрати свещеническата си дейност. Опасявал се, че плодовете от дългогодишната му работа ще бъдат унищожени, ако го замести някой неподходящ и лишен от желание за саможертва проповедник. Затова помолил сина си да заеме мястото му. Джон се поколебал и привел много възражения. Той изповядва, че писмото, в което излага основанията си против заемането на
свещеническа длъжност, е било едно от най-тежките писма, които е писал някога. Скоро след това Самуел Уесли починал. Джон вече бил на 32 години. Петнайсетте години в Оксфорд го довели до убеждението, че трябва да служи на своя Господ още по-посветено и жертвоготовно, отколкото досега. Затова обявява, че е готов да отиде като мисионер сред американските индианци в Джорджия. Но той не останал дълго в Америка. След две години се върнал в Англия. Тук започнало неговото голямо
служение за спасяване на души.

В Америка

"Идете по целия свят и проповядвайте благовестието..." /Марк 16:15/

Почти по същото време, когато Джон Уесли се върнал от Уруут в Оксфорд, Джеимс Оугълторп, един приятел на семейство Уесли, бил губернатор на колонията Джорджия в Америка. В обширни области обитавали диви индиански племена. Крал Джордж
II обявил тези области за английска колония и в негова чест те били наречени Джорджия. За основаването на тази колония имало две причини: понеже населението на Лондон нараствало извънредно бързо, на всички интересуващи се била предоставена земя, с която те да посрещнат нуждите си. Другата: протестантите, които в много страни на Европа били преследвани от католиците, затова трябвало да се им се осигури едно сигурно убежище. Оугълторп и още двайсет други били назначени като управители на колониите и имали преди всичко задължението да я отдават на бедните като прибежище. След като Оугълторп завел една група от над сто емигранти в новия свят, той се върнал ентусиазиран в Англия с намерение да вдъхнови хората за подкрепа на това
хуманно начинание. Ясно му било, че заселниците, които живеят така далеч от родината си, имат нужда от някой, който да ги приобщи към вярата. Той помолил Джон и Чарлз Уесли да поемат това служение. Увещавал и други да приемат поканата и посочвал голямата важност на тази задача. Обичайният   духовник не бил човекът, от  когото се нуждаела Джорджия, твърдял губернаторът. Духовникът, който би желал да е "успешен" там, би трябвало да бъде мъж, за когото "украшенията и удобствата на живота" не представляват интерес; който може да понася лишения и гори от мисионерско усърдие. За такива изисквания членовете на Святия клуб, Чарлз Деламот, както и Бенджамин Инегейм от Кралския колеж изявяват желание да го последват. Но повечето приятели на Джон Уесли от Оксфорд го убеждават да остане в колежа. Там нищо не му липсвало. Той бил финансово осигурен и готов за високите постове в
колежа. Те не са можели да проумеят, защо иска да изостави всичко това и да се впусне в неизвестната пустош. На молбите им Уесли отговорил: "Ако Библията не беше истина, аз бих бил най-големият и най-побъркан глупак, който можете да си представите. Но ако тя е книга от Бога, а аз вярвам в това, тогава за мен важи: всеки, който е оставил дом или жена, или брат, или родители заради Божието царство, ще получи стократно повече в сегашно време, а в идещия свят вечен живот". Майката на Уесли не повдигнала никакви възражения. Съпругът й вече бил мъртъв, както и някои от децата й, и ако Джон и Чарлз биха заминали за Америка, би й останал още един син в Англия. Но тя би била щастлива да даде в едно такова служение на Господа и двайсет сина, ако би ги имала. Така на 14 октомври 1735 Джон
Уесли се качва на кораба с приятелите си, за да стане мисионер сред индианците и  заселниците.
Пътуването било дълго, сред бушуващия океан. 57 дни били нужни, за да хвърли корабът котва в Савана, Джорджия. Уесли никога не забравил това пътуване. Особено силен бил споменът, как по време на буря той треперел от страх, а колко спокойни били в същото време хората от Хернхутското братство.
Чакайки изгодна възможност за евангелизиране сред индианците, Уесли започва своята мисионерска работа между белите заселници. При това успехът му бил незначителен. Тъй като носел одежди на англиканската църква, хората го вземали за пастор, който ще набляга на църковния порядък и множеството строги правила. Той се опитвал да практикува изповедта, покаянието и други ритуали, напомнящи за римокатолизма. Той отказвал причастие и християнско погребение на онези, които не желаели да се подчинят на правилата на англиканската църква. Един заселник му казал, че
хората, на които проповядва, са наистина протестанти, но "те не могат да разберат, ти към кое направление принадлежиш. Те никога не са чували за такава вяра". Безмилостен към себе си, Уесли се посветил на своята вяра. Не спял в легло, а на пода. Живеел предимно с хляб и вода, отказал се от всякакви удобства и призовавал хората да живеят благочестиво. В огнената жега на лятото заселниците си оставали по къщите. Тези часове Уесли използвал, за да ги посещава и привлича към вярата, но това събуждало само недоволство. Хората не искали неговите проповеди и наставления и все по-открито му го казвали. Уесли не бил обичан от заселниците. Те били груби, някои току-що пуснати от затвора, преди да тръгнат за Америка. Одумките, скандалите и омразата между тях изглеждали нещо естествено. Уесли усетил, че хората ги избягват. След шест месеца Чарлз Уесли бил изпратен в Лондон, за да представи отчет пред правителството. Джон останал в Америка и трябвало да понесе нови страдания и
обругавания. По време на престоя си в Савана изглежда Уесли се влюбил в София Хопкей. Но той
не й направил никакво предложение и тя се омъжила за някой си Уилямсън. Поради някои формални нередности в обявяването на брака, Уесли го разглеждал като нелегален. Няколко недели по-късно госпожа Уилямсън излязла напред, за да вземе с другите причастие. Уесли отказал да й даде, защото не се е съобразила с правилото, че всеки, желаещ да вземе причастие, трябвало да се обади на духовника един ден предварително. Така че тя не е изповядала греховете си и не се е покаяла. Като духовник, Уесли имал право да отказва на някого причастие. Но господин Уилямсън преценил, че жена му е оскърбена и подал молба за арестуването на духовника. Едно от обвиненията било - наклеветяване. Уесли се надявал, че случаят ще стигне до съда, за да изясни всичко и съмнението да бъде снето от него, но не последвало нищо друго, освен грозна мълва из града. На Уесли му станало ясно, че може да направи тук занапред много малко добри неща и на 2 декември 1737 се качил на една лодка за Чарлстън. Три седмици по-късно се качил на кораб за Англия. Все пак работата на Уесли в Америка не била напразна. Джордж Уайтфийлд пише в писмо до Англия похвални думи за него. Той констатира, че много хора в Джорджия го ценят високо. По негово мнение Уесли е положил една основа, която нито хората, нито дяволът могат да разклатят. Но най-големият успех от пътуването до Америка били промените, станали вътре в самия Уесли. Той бил доведен до смирение и с това до голяма степен подготвен за действието на Святия Дух. Предначертаната цел на пътуването била не само да проповядва Благата вест на индианците и заселниците, но и да получи яснота за собствения си път. "Надявам се да усетя истинския смисъл на Евангелието, докато проповядвам Христос на езичниците" - казал той. Бил убеден, че в една чужда страна, при един прост живот, свободен от предишните изкушения, ще е в състояние да постигне една по-висока степен на святост, отколкото това би било възможно в Англия. Той навлязъл в "новата ера" с твърдото решение: от момента, когато напусне пределите на Англия, трябва "всички, които ме слушат, да познаят истината, че говорените от мен думи не идват от мен, а от Онзи, Който ме е пратил". Чрез добри дела, чрез саможертва и чрез безупречен начин на живот Уесли се опитал да спаси душата си. Но чрез контактите си с Хернхутското братство той разбрал, че не му се е удало да постигне мира, притежаван от други християни. Още не бил осъзнал истината, че човек се оправдава чрез вяра. Но Бог го приготвил за истинското благословение, което той трябвало да приеме и да предаде на другите.

Божият човек
"...докато се облечете със сила отгоре" /Лука 24:49/

Много християни желаят изливането на Святия Дух, както го преживяха първите апостоли на Петдесятница, но малцина са склонни да платят цената за това. Джон Уесли сторил това и неговата житейска история се развила като тази на апостолите. Той изживял решаваща опитност на 35-годишна възраст. До този момент водил такъв християнски живот, какъвто малцина могат да постигнат. Той изявявал вярата си, където се удавала възможност за това, молел се редовно и ежедневно четял Библията. За размисъл отделял по два часа всеки ден. Всяка седмица вземал участие в Господна
вечеря. Старал се да се запази далеч от всеки грях. Затова скъсал всякакви повърхностни запознанства, стараейки се да не пропилява нито миг от времето си. Уесли постел по два пъти в седмицата и в много отношения водел един живот на себеотричане. Отхвърлял всеки лукс, но също и много от необходимите за живота неща, за да може да помага на другите. Евангелизатор
ът Уесли обаче не само внимавал за чистотата на своето сърце, като се стремял да бъде съвършен в слово и дело, но полагал усилия, щото и другите да повярват. Така той посещавал хора в затвор, бил близо до бедни и болни, помагал с
личните си средства, доколкото му било възможно. Поведението му се виждало на някои приятели чудновато, дори ексцентрично. Въпреки подигравателните подмятания, той неотклонно спазвал този начин на поведение и се радвал, че името му бивало оклеветявано. Единствената цел на живота му била да върши Божията воля и да живее в святост. При това изживявал време на големи радости, както и на големи страдания. Понякога той бивал смаян от строгостта на библейския закон, друг път се чувствал
щедро помилван чрез благословението на Евангелието. Но както и да се мъчел, не получавал никакъв вътрешен мир. Той казвал за себе си, че има "Хубавовременна вяра" - по време на буря при пътуването с кораб към Америка изпитвал силен страх и непрестанно викал към Бога - нещо, което не правел, когато океанът отново утихнал. Контактът с Хернхутските братя дал на Уесли възможност да разбере, че други
имат една духовна удовлетвореност, каквато на него му липсва. В Америка той разговарял с един старец от хернхунското братство, Аугуст Готлиб Шпангенберг, който му задал въпроса: "Познаваш ли Исус Христос?". Уесли бил така изненадан от този въпрос, че отговорил: "Аз вярвам, че Исус Христос е Спасител на света". "Това е вярно - казал старец
ът. - Но знаеш ли това, че Той е умрял, за да спаси мен?". Уесли узнал, че има вярващи християни, които нямат никакъв страх нито за душата си, нито за тялото си. Той още не бил достигнал до това състояние. Душевната болка на Уесли личи от записките в дневника му от онова време: "Аз отидох в Америка, за да обръщам към вярата индианците - пише той. - Но кой ще обърне мен? Кой или какво ще освободи злото ми сърце от това неверие?". По-късно той пише: "Аз се научих на това, че не мога да се доближа до величието на Бога, че, след като съм толкова далеч от живота по Бога, съм син на гнева и наследник на пъкъла". Изпълнен с вътрешно страдание и мъка, той срещнал Петър Бьолер - един млад член на хернхутското братство. Него Бог употребил, за да благослови Уесли. Бьолер бил благочестив човек, много опитен в духовните неща и подходящ да отведе търсещия Уесли до истинския мир на сърцето и мисълта. Той подчертава това, че благодатта се приема не чрез дела, а чрез един акт на вяра; че Бог прощава на хората, които вярват в Него, приема ги и ги спасява. Обяснява му, че вярата води до едно духовно и морално очистване, което дава сила за господство над греха и до дълбок вътрешен мир, превъзхождащ всяка мисъл, чрез свидетелството на Святия Дух. Тези три учения за оправданието чрез вяра, за освещението и за свидетелството на Святия Дух стават темата на проповедите на Уесли и сърцевината на целия му житейски път. Но най-напред той не се решава да ги приеме.   
Учението на Б
ьолер за оправданието чрез вяра наблягало, че свидетелството на Святия Дух, чрез което вярващият придобива вътрешен мир и власт над греха, може да бъде придобито в един миг. На Уесли му било трудно да възприеме това учение за моменталното покаяние. Години наред той бил твърдял, че покаянието е един постепенен процес. Казвал: "Не можех да разбера, как тази вяра в един единствен миг
би могла да се подари. Как един човек по този начин би могъл да бъде изтръгнат изведнъж от тъмнината и въведен светлината, от грях в правда и радост в Святия Дух. Отново изпитах Писанието, особено Деянията на апостолите. За мое голямо удивление не открих нито едно събитие, при което да става дума за нещо по-различно от едно моментално покаяние. Много рядко то бива един постоянен процес, както при апостол Павел, който прекарва като че ли три дни в болките на новорождението. Но дали времената не са се променили? Какво основание имам, за да приема, че Божият Дух и днес действа по същия начин?". За няколко дни все пак се намират много свидетели, изповядващи, че Бог е сътворил у тях една такава моментална промяна. Оттогава нататък Уесли вече не поставял тази тема под въпрос. Уесли бил убеден, че неговата вяра не е като на другите хора от неговото време. Затова попитал Б
ьолер, дали не би трябвало да престане да поучава. Но Бьолер го окуражил да проповядва спасение чрез вяра, което в следващите седмици Уесли и правел. Резултатът бил, че във всяка църква, където сторел това, повече не можел да проповядва. През май 1738 Чарлз Уесли се разболя от плеврит. Много негови приятели  прекарали нощта срещу 20-ти май в молитва. На следващия ден, Петдесятница, Чарлз помагал при отслужването на Господна вечеря. След богослужението Джон споделя, че брат му е получил мир за душата си и сила за тялото си. На другата сутрин той "се събужда под крилото на Христа и предава себе си, своето тяло и душа на Бога". Чарлз бил изживял опитността да има увереност във вярата си. От този момент неговият живот става едно сияйно доказателство за осъществената промяна. Следващата сряда, 24-ти май, при събуждането си Джон Уесли отворил своята Библия и прочел II Петрово 1:4: "Чрез които се подариха скъпоценните нам и твърде големи обещания, за да станете чрез тях участници на Божественото естество". Преди да стане, отворил още веднъж Библията си и прочел: "Не си далече от Божието царство" (Марк 12:34). Следобед отишъл в църквата "Св. Павел". Думите на песента "О, Израйлю, уповавай на Господа" не излизали от съзнанието му. Вечерта с неохота отишъл на сбирка на една група на ул. Алдърсгейт, където някой прочел въведението на Лутер към посланието на Римляните. Около девет без четвърт - така свидетелства самият Уесли, когато братът говорел за "промяната, която Бог осъществява в сърцето чрез вяра в Исус Христос", той почувствал че "сърцето ми се облива от странна топлина". Усетил, че може да се довери за спасението си само на Христос и бил уверен, че греховете му са простени и че той е спасен. Започнал да се моли за тези, които са били особено злонамерени спрямо него. После станал и засвидетелствал опитността си, преживяна току-що. От този момент нататък пред него се разкрил един нов духовен свят и той служел на своя Спасител 53 години с горящо, пълно с любов и пожертвователност сърце. Шест години след тази забележителна опитност, Уесли преживява още нещо. Това се случило на Рождество. Той разказва, че в неделя, 23 декември 1744г. се чувствал необичайно апатичен и отпуснат. На следващия ден отново бил "като мъртъв, но на вечерята започнах да получавам една такава светлина и такава сила, каквато никога преди това не си спомням да съм получавал. Съвсем ясно долавях, как всяка мисъл, всяко действие и всяка дума се надигат в сърцето ми. Познах също кои от тях са угодни на Бога или са причинени от гордост и себеизтъкване". На 25 декември се събудил в същото духовно състояние и в около 8 сутринта получил "една такова страхопочитание и едно нежно чувство за присъствие на Бога, че през целия ден Бог като че беше пред очите ми". Вечерта си легнал с думите: " Сега вече знам, че съм преживял един истински ден". По-нататък пак ще стане дума за огромната трудоспособност на Уесли и за способността му от ранна сутрин до късна вечер да бъде активен, без да се уморява. В известно отношение еванегелизаторът бил под особената закрила на Бога. По време на преследванията животът му често бил подложен на опасност. Понякога изглеждало, че една свръхестествена сила го предпазвала от наранявания, когато хвърляли по него камъни, или го заплашвали с тояги. В дневника му се съобщава много пъти за негови молитви, получили забележителен отговор. Той разказва как веднъж конят му започнал да куца, а ездачът бил уморен от няколкото мили езда, като същевременно изпитвал страхотно главоболие. Изведнъж си помислил: "Нима Бог не може да изцелява човека и животното със какви да е средства, а даже и без никакви средства?". Моментално умората и главоболието му изчезнали, както и куцането на коня. През целия този ден, а и следващия конят не куцал. Уесли казал: "Забележителна случка! Това, което мога да установя от нея, е чистият факт, а и всеки може да го тълкува както си иска".
Разказите за изцеление на болести звучат почти така, както тези от времето на апостол Петър. Един пример за това може да бъде изцелението на Флойд, един проповедник в Халифакс. Когато Уесли пристигнал в града, Флойд лежал в треска и бил на крачка от смъртта в силни болки и безсъние. Особено големи страдания му причинявали болките в единия крак, който бил подут и силно възпален. Уесли се
помолил с присъстващите и скоро всички ликували поради пълното отзвучаване на болките, подутините и възпалението. В друг разказ за събитие, станало в Лондон, Уесли говори за "забележителен епизод". Евангелизаторът бил помолен да посети една благочестива дама, която вече от няколко месеца била прикова на към легло и не можела да стане. Тя пожелала всички да се помолят за нея и те се включили в молитвата на Уесли. Скоро след това дамата станала, облякла се и слязла на долния етаж. Очевидно, никога по-нататък тя не страдала от същата болест. Уесли проповядвал с такава страст, че понякога изглеждало, че слушателите му са като покосени от снаряд. Често те плачели така силно, че гласът на проповедника се давел в риданията на каещите се грешници. Един духовник, който чул проповядването на Уесли, му пише: "Вашето присъствие създаде такава атмосфера, сякаш ние произлизаме от друг свят".
Следващият разказ е типичен за дневника на Уесли. Той разказва за посещението си в една църква в Евъртън, когато се чувствал "необичайно обременен и почти не се надявах да направя тук нещо добро". После продължава: "Един падна долу, след него още един и още един. Неколцина плачеха силно в молитвена борба". В края на богослужението мнозина плачели и се молели, а мнозина други не били в състояние да стоят или да вървят. Един млад мъж бил занесен в дома на пастира. Уесли разказва
за неудържими конвулсии, разтърсващи тялото на този човек. "Пълни с неизразима радост, ние прославяхме Бога и не усещахме никаква болка, слабост и умора". В някои области на Англия, където проповядвал Уесли, владеела силна жажда за спасение. Той възприемал като действие на Святия Дух това, че някои изразявали болката си чрез сълзи, други пък падали като мъртви и треперели в конвулсии като кърпа, развявана от вятъра. Но никога целта му не е била да предизвиква в събранието си такива резултати чрез изблик на чувства. В по-късно време Уесли променил мнението си за своето духовно състояние, преди да получи Святия Дух. Преди той писал: "Аз бях наследник на пъкъла". По късно
добавя към тази оценка: "Не вярвам, да е така". Той разбрал, че е бил служител на Бога и преди решаващата и обновителна опитност, но чрез нея е станал син на Бога. Уесли предпазвал своите проповедници от грешката да казват на покаялите се, че без увереността в прощението на греховете им, те са чада на дявола. С други думи, когато говори за разликата между служител на Бога и син на Бога, той няма предвид, че единият е покаян, а другият - не, или че единият е спасен, а другият - не. И
двамата са спасени, но единият има истинско свидетелство на Духа в своето сърце и знае, че е син на Бога, докато другият още няма това свидетелство. Преди своята опитност на улица Алдърсгейт, Уесли не е бил изгубен, но в него е липсвало непосредственото свидетелство на Святия Дух и вътрешната сигурност. Чрез Божията благодат това свидетелство става негово, като го поставя в положението да води
един живот в святост и да върши делата на вярата.

На път като проповедник
"Те... обикаляха и разгласяваха благовестието" /Деян. 8:4/

От момента на своята опитност на ул.Алдърсгейт през 1738 г. до смъртта си в 1791 г., Джон Уесли бил постоянно на път и проповядвал Евангелието при всяка дадена му възможност. През тези 53 години, той държал всяка седмица средно по 15 проповеди и изминавал по 160 км. Тъй като повечето църкви били затворени за него, той проповядвал предимно на открито или по къщи, принадлежащи на негови последователи. В 1738 г. Уесли, неговият брат Чарлз и техният приятел Джордж Уайтфийлд получили съвсем съзнателно изливането на Святия Дух. Те станали нови хора с едно ново благовестие. Те не
проповядвали някакво богословие, философия или етична система, а една духовна сила, желаеща да навлезе в живота на човека и да го обнови. Резултатът от техните, задвижвани от Духа проповеди, бил, че крадци ставали честни хора, пияници скъсвали с алкохола, мъже, които често биели жените си, променяли отношението си към тях с любов. Джон и Чарлз Уесли и Джордж Уайтфийлд на практика били въоръжени с такава сила от горе, за каквато четем в Деяния на апостолите. Те били канали, по които Святият Дух се изливал в живота на другите. Те приличали на проводници, с чиято помощ електричеството на Божия Дух достигало околните хора. Когато проповядвали, сърцата на слушателите били завладявани и често те викали високо, изповядвайки греховете си, някои падали на земята, сякаш повелени от удар с юмрук. Един такъв начин на проповядване, водещ до подобни резултати, не бил желан нито от пастирите, нито от църквите. По онова време религията била нещо като успокоително средство. Затова в църквите хората търсели тишината.
Проповедите на братята Уесли и на Уайтфийлд обаче имали едно обезпокояващо действие. Това не се ценяло. Почти всяка църква, където те проповядвали, давала да се разбере, че занапред тяхното появяване на амвона не е желано. През февруари 1738 г. в дневника на Уесли могат да се прочетат подобни записки: "Проповядвах в църквата "Св. Елена". След проповедта ми беше казано: "Тук повече
не можете да проповядвате". "Проповядвах сутринта в църквата "Св. Ана". След това бързо бях уведомен, че не бива повече да проповядвам тук".
Така пред двамата Уесли вратите на лондонските църкви се затваряли една след друга. Същото изживява и Уайтфийлд. Затова той се подготвя да замине за Америка, при индианците. По този повод някой саркастично подхвърля: "Ако той иска да покръсти езичниците, защо не отиде сред миньорите в Кингсууд?". Уайтфийлд размислил над това и се решил да отиде да проповядва сред миньорите.
Един съботен следобед през февруари 1739 г. той застанал на едно поле извън Бристъл и започнал да проповядва от един насип. При своето първо събрание на открито той имал повече от 200 слушатели. Когато проповядвал за втори път, дошли вече над 3000 души. Миньорите идвали направо от рудниците, още черни от въглищния прах. Уайтфийлд видял, как сълзите оставят светли пътеки по бузите им. Така
действал Святият Дух в техните сърца. Уайтфийлд не се отказал от плана си да отиде в Джорджия. Но той съзнавал, че работата сред миньорите на Бристъл не бива да спира. Помолил Джон Уесли да я продължи. Но той се бавел. Брат му Чарлз даже се възпротивил на това предложение най-остро. Мисълта, че един благовестител на Евангелието в църковно одеяние ще се изправи на открито поле и ще проповядва, била нова за тях. Джон бил особено упорит във всичко, което засягало реда и правилата на църквата. Виждало му се почти грях да спаси една душа извън стените на църквата. Въпреки това, молбата на Уайтфийлд не му давала покой. Отворил Библията си, за да намери някой стих, който да му даде яснота в състоянието на обърканост. Попаднал най-напред на Второзаконие 32:49-50: "Възкачи се на планината... и умри там". След това прочел други думи: "Някои благочестиви човеци погребаха Стефан" /Деян.8:2/. Въпреки тези пасажи, показващи страшните последствия на отиването му в Бристъл, Уесли решил да последва повика. На 29 март 1739 г. той тръгва за Бристъл и на следващата неделна сутрин се размесил с тълпата слушатели на Уайтфийлд. Малко по-късно последният отпътувал за Америка и Уесли изнесъл първата си проповед на открито. Това не му било никак лесно. Двайсет години по-късно пише в своя дневник, че не обича проповядването на открито: "Харесвам една голяма зала, една мека скамейка, един хубав амвон...". Все пак, след размисъл, той идва до заключението, че е по-важно да се спасяват души, отколкото да бъде задоволено естетическото му чувство, предпочитащо предразполагащата към размисъл тишина на църковната зала. Заради техните "полски проповеди" Уесли и Уайтфийлд станали още по-неприемливи за клириците и епископите, отколкото преди. Тези двама мъже били обучени да четат молитви в чистото, неопетнено одеяние на духовници и да следват църковния ритуал. Напускайки църковните здания и излизайки на улицата, за да проповядват на обикновените грешници, те, по силата на приетото мнение, причинявали снижаване авторитета на професията на духовенството. Самия Чарлз Уесли изразява ужаса си от това, че Уайтфийлд се осмелява да провежда богослужения без църковна литургия. Епископите даже заплашвали Уесли с отлъчване. В много случаи духовенството подучвало собствениците на ливади или ниви да забраняват на Уесли да проповядва на тяхна земя. След четиримесечен престой в Бристъл Уесли се върнал в Лондон, за да разговаря с майка си за всичко. Тя чула разказите за множеството покаяли се хора и изразила одобрението си за неговите действия като взела участие в богослужението на следващата сутрин в 5 часа. От това време Уесли превърнал в свой навик да проповядва навсякъде и по всяко време, щом има хора да го слушат. Един съботен следобед той отишъл в Нюкясъл. Там пиянството и богохулството били по-лоши от всякъде. В неделя сутрин в 7 часа излязъл със своя придружител Джон Тейлър в покрайнините на града и там започнал да пее един псалм. Отделни хора се приближили да видят какво става. Не след дълго броят на слушателите достигнал четири - петстотин души, а преди Уесли да завърши проповедта си се били събрали хиляда и двеста - хиляда и петстотин души. Последните думи на евангелизатора били: "Ако искате да знаете кой съм аз, името ми е Джон Уесли. В 5 часа довечера възнамерявам, ако е Божията воля, пак да проповядвам тук". Вечерта броят на слушателите бил толкова голям, че по преценка на самия Уесли едва половината могли да чуят проповедта му, макар да имал силен и ясен глас. След това, в събота следобед, Уесли пристигнал в Епуърт, мястото, където преминало детството му. Мнозина чули, че той е в града. В очакване да чуят проповедта му, се събрало голямо множество на редовно неделно богослужение. Вместо госта, проповядвал местният пастир, като заклеймил "проповедника - ентусиаст". При напускането на църквата, придружителят на Уесли Джон Тейлър съобщил на множеството,че пастир Уесли възнамерява да проповядва вечерта в 6 часа. Тогава се събрало такова множество хора, каквото Епуърт никога не бил виждал. На Джон Уесли не било разрешено на проповядва в църквата, затова той стъпил върху надгробния камък на баща си и говорил от там. Всяка вечер на онази седмица той благовествал от същото място. Станало така, че от този момент нататък в продължение на 53 години Уесли бил все на път като "пътуващ проповедник". Той проповядвал два, три, даже четири пъти на ден, винаги, когато му се удавала възможност. Обикновено при пристигането си някъде, той проповядвал вечерта, след това на същото място в пет чака сутринта, преди да тръгне отново на път. В дневника му четем откъси като този: "Оттам ние тръгнахме към Евъртън, проповядвахме в шест часа вечерта и в пет на другата сутрин. Когато наближихме Лаунчестън започна здраво да вали. Между пет и шест часа проповядвах в трапезарията на господарите. В пет сутринта проповядвах в градската зала, а малко след това тръгнах към Корнуел". Въпреки, че Уесли пътувал много, той не е посетил всяко кътче на Англия. От време на време пътувал до Ирландия, Шотландия и Уелс, но най-често движението му се извършвало по един маршрут, започващ от Лондон и продължаващ на запад към Бристъл, после северно към Нюкясъл и пак на юг към Лондон. Без съмнение пътищата в този триъгълник са му били познати, както пощальонът познава района си.  Уесли е действал главно в тази част на Англия, понеже натам индустриалното развитие привлича все нови и нови маси хора, докато останалите части на Англия все още били земеделски. Още с пристигането си някъде, Уесли съставял план с часовете на богослуженията, които възнамерявал да държи. Без да се влияе от лошото време, той се придържал към маршрута си с непогрешимостта на планета, обикаляща около слънцето. Уесли проповядвал на всевъзможни места. Много често трябвало да говори под открито небе, защото нямало здание, достатъчно голямо, за да побере слушателите. Много често богослуженията не били прекъсвани даже от дъжда. Понякога се намирали помещения, но в повечето случаи те не били подходящи. В Бедфорд Уесли пише: "Имахме доста голямо събрание, но вонята от свинете отдолу беше непоносима. Имало ли е някога случай мястото за благовестие да бъде над обор за свине? Нужно беше хората, дошли да слушат, наистина да обичат Евангелието, за да дойдат на такова място". Уесли насърчавал строителството на подходящи сгради за богослужения. В Бат площта за събрание не била достатъчно голяма. Затова Уесли подканил хората незабавно да намерят място за нова сграда. Четем в дневника му за проповед в Колчестър, изнесена в недостроената сграда на нов дом, както и за друга "в църквата на западната улица, която сега се уголемява и ремонтира". Където и да отидел, Уесли раздавал книги и трактати. Ето записки от дневника му: "След проповедта дадох им някои малки книжки и песни, които те взеха с радост". Или: "Между девет и десет часа водих много лични разговори и раздадох 200-300 песни и малки книжки". Без съмнение, повечето от тези книжки са били написани от самия Уесли. Чрез продажбата на тези книги, той получавал постоянни приходи, с които поддържал различни благотворителни инициативи. Уесли използвал постоянно своето влияние, за да събира пари за раздаване на бедните. Той разказва как в Бристъл една неделя сутрин държал проповед за бедните. Колектата, събрана за техните нужди, била два пъти по-голяма от обичайната сума. Скоро след това той чул за френски пленници, живеещи близо до Бристъл при много тежки условия. Отишъл там и видял 1100 души, разполагащи за постелка само с мръсна слама, а за дрехи им служели малки дрипи. Уесли проповядвал на тема: "Да не угнетяваш чужденеца" /Изход 23:9/, след което била събрана сума от 24 фунта. С тези пари той купил плат и го дал, за да ушият ризи и панталони за нуждаещите се. Град Бристъл бил заразен от този пример и били събрани голям брой дюшеци и одеала. Скоро от цяла Англия започнали да идват дарения, така че пленниците били осигурени с най-необходимото. Голяма част от времето си Уесли използвал за кръщения, погребения или посещаване на болни. При последното му посещение в Ирландия една жена изминала пеша около 15 км. с десетдневното си бебе на ръце, за да бъде кръстено от Уесли.
Друга жена му писала, че се надява детето й да се роди навреме, та да може да бъде кръстено, докато той е в града. Очакваното бебе се родило три часа преди богослужението, така че желанието й могло да бъде изпълнено. На 3-ти февруари 1791 г. сряда, Уесли изнесъл последната си проповед. След опитността си на ул. Алдърсгейт, 53 години той прекарал почти ежедневно на път и проповядвал Евангелието с такава влас, каквато от проповедта на Петър на Петдесятница малцина били получавали.

Преследвания
"Блажени сте, когато ви гонят заради правдата" /Матей 5:10/

Който хвърля доброто семе на нивата, той знае, че враг
ът не спи и идва за да посее плевелите. Така казва Исус в една притча. Хората, които вършат добро, трябва да са наясно, че ще бъдат преследвани от злобни врагове. Така станало и в служението на Уесли. Ревностният евангелизатор работел при такава съпротива, която малцина биха могли да изтърпят. През повечето от петдесетгодишното си служение най малко 30 години името Уесли било мразено име. Да те нарекат методист, е означавало, че си гледан като враг на църквата и държавата. Уесли е бил преследван главно от духовниците на официалната англиканска църква. Макар, че до смъртта си бил член и ръкоположен духовник на тази църква, той намирал в нея много малко приятели. Не е трудно да се разбере причината за това. Но той бил силно загрижен за състоянието на членовете на англиканската църква. Когато Уесли се върнал от Америка, от него очаквали отчет за мисионерската му работа. Първата неделя след завръщането си проповядвал в Лондон в две църкви. Хората били подготвени да чуят разкази за покръстени индианци, а Уесли говорел за нуждата от покаяние на лондончани, а не на индианците. Проповядвал за нуждата от новорождение не в Америка, а в Лондон. Това довело до резултата, че на него му било незабавно забранено да проповядва в тези църкви. Колкото повече проповядвал, толкова повече амвони ставали недостъпни за него. На никого не се нрави да се говори за слабостите му. Една корейска поговорка казва, че слепецът побеснява, че не може да вижда. Когато Уесли проповядвал, ленивите проповедници и нехайните църковни общества не можели да се освободят от впечатлението, че той ги критикува. Изглеждало, че евангелизаторът очаква от тях нещо повече от това да отидат в неделя на църква. Все повече намалявали амвоните, на които той можел да застане. Уесли се чувствал призван да проповядва и понеже нямал амвон, проповядвал на всяко място, където имало слушатели. Това му докарвало допълнителна критика. Да се проповядва на открито било възприемано като позор за духовния сан. Духовенството се вдигало повсеместно, за да усмири Уесли. Яростните присъди, отправяни от амвоните по негов адрес, са безпримерни в цялата английска история. Сам той казва: "Навсякъде бяхме представяни като бесни кучета, така и постъпваха спрямо нас. В проповеди, вестници и памфлети от всякакъв род ни описваха като ужасни чудовища".
Братя Уесли били наричани съблазнители, действащи незаконно, позор за духовния сан, лъжци, клеветници, интриганти, подбудители на размирици, главатари на паплач и най-големи лицемери в цяла Англия. Епископът на Бристъл казал на Уесли, че той е нежелан в неговата епархия. Епископ Гибсън официално декларирал, че Уесли са се провинили с това, че се "опитват да оправдаят необичайните си методи с това, че разпространяват недостойни твърдения, в които духовенството било обвинявано в некадърност". Това отношение на клира намирало отражение и в пресата. Вестниците публикували
много истории, превръщали Уесли в мишена за подигравки и издевателства. В един пишело: "Уесли е главатар, подбудител и главна причина за всички разцепления и свади, станали в Оксфорд, Лондон и Бристъл и на всички други места, където са били". Същият бил упрекнат, че "навсякъде, където е отишъл, е насъсквал хората срещу техните братя духовници". Един писач казва за Уесли: "Ти търчиш от единия
край на страната до другия, бичуваш езичеството на своите братя и налагаш на хората мисълта, че техните пастири ги водят в заблуждение". Поети и автори на текстове на песни, които трябвало да използват таланта си за слава на Бога, пишели песни, пълни с омраза по адрес на двамата братя. Един от тях отишъл до там, че твърдял: "Те са закърмени с демонско мляко". Други ги окачествявали като най-верните съюзници на римокатолическата църква, за каквито папата би мечтал. В една песен се казвало, че Уесли има служение в тресавището, като негов съсед е сатана. И от сцената се разпространявали опозорявания. Комедиантите бълвали намеци и вицове по адрес на братята. В пиеските "Методистът - една комедия" и "Лицемерът комедия" методистите били оклеветявани и подигравани. По този начин амвонът, пресата и сцената се съюзявали в стремежа си да унищожат Уесли и неговите последователи. Понеже тези три институции имали властта, както е било винаги, да разгорещяват обществените страсти, то те лесно намирали съюзници сред безкритичните, метежни маси. Не е трудно да насъскаш тълпата.
Разказите за насилието на тълпата, на което били подложени Уесли и неговите последователи, могат да напълнят цели томове. В Бъркленд един викарий раздал на сбирщината кречетала и други средства за правене на шум, за да не могат хората да чуват какво говори евангелизаторът. В Дъръм няколко нехранимайковци докарали пожарна помпа, за да пръскат с вода слушателите. В Сент Ив един момък бил подучен да пришпори коня си из множеството, събрало се да слуша проповедта на Уесли. В Хамънд кметът изпратил градските барабанчици, които громолили през цялата проповед. В Рокленд по време на
събранието една група дрънкала със звънци. В Хептънстрийт един адвокат се опитвал да прекъсне говорителя, разказвайки разни истории. Но сбирщината не се ограничавала с такива слаби мерки. Неведнъж животът на Уесли бил в опасност. Замеряли го с яйца, камъни, буци пръст и всевъзможни
зеленчуци. Дърпали го за косите и го удряли с тояги. В един случай разярената тълпа се опитала да го събори на земята и да го стъпче с крака. Чували се крясъци: "Избий му мозъка! Смажи го! Убий го!".
Още повече от самия Уесли страдали последователите му. Духовникът Мичел разказва, че след сутрешната си проповед бил затворен. Пуснали го, когато тълпата се събрала. Завлякли го до близкото езеро и го хвърлили във водата. Когато се приближавал до брега, отново го тласкали навътре. Това продължило, докато загубил съзнание. Тогава някои, засрамени от станалото, го извадили на брега.
В няколко села дори били събаряни къщи и чупени прозорци. В един дом леглото, на което лежала болна жена, било строшено на парчета. В Уедънсбъри организираната паплач тръгнала от дом на дом и нанасяла побой и оскърбления на членовете на методистките семейства. Те раздирали дрехи, късали одеала и чаршафи и причинили невъобразима бъркотия. Посред зима, във вилнеещата буря, цели семейства останали без покрив и стотинка. Обещано им било, че ще ги обезщетят, ако подпишат документ, с който заявяват, че никога няма да се събират заедно да пеят, четат и се молят, и няма да слушат методистки проповедници. Някои склонили, но болшинството отговорили: "Вие вече унищожихте всичко, което имаме. Не ни остава друго нищо, освен живота. По скоро сме готови да го проиграем, отколкото да действаме против съвестта си". По правило полицаите и съдиите не правели нищо, за да накажат подбудителите на тълпата или да предотвратят подобни изстъпления. Но въпреки преследванията и липса на защита, Уесли продължил невъзмутимо своята дейност и безстрашно излизал пред тълпите. В един случай бил замерян от множеството с всичко, което им било в ръцете. Уесли слязъл и минал през средата, гледайки всеки, и изпречил се на пътя му, право в очите. Хората смирено отстъпвали, за да му направят път. Веднъж един подстрекател извил ръката на Уесли зад гърба. Той започнал тихо да се моли. Внезапно побойникът - професионален боксьор го пуснал и извикал: "Никой не бива да те повреди!". Двамата с Уесли минали необезпокоявани през тълпата. По-късно този побойник се покаял и станал проповедник. Но гоненията донесли и някои полезни неща на движението на Уесли. Слабохарактерните и малодушните отстъпили. Само онези, които твърдо били решили да бъдат спасени от греховете си, се осмелявали да бъдат негови привърженици. Чрез преследванията всяко добро движение може само да спечели повече привърженици. Казано е много точно: "Кръвта на светиите е семето на църквата". Начинът, по който християните устояват на гонения, е довел до това повече хора да се обърнат към Христос. Савел видя смъртта на Стефан. Това той никога не забрави и от Савел стана Павел, най-неустрашимият от християните. Разказваше, че римските чиновници били принудени да отменят публичните екзекуции на християните, защото след всяка от тях още повече хора приемали вярата. С нарастването на гоненията и в Англия християнството се разпространявало все повече. Един пример за доброто, произлизащо от тези злобни преследвания, е случаят с Кроуел от Уедънсбъри. Била построена една нова църква. Джон Уесли държал в нея проповед, при която се покаял Франсис Ашбъри. Той по-късно станал Джон Уесли за американския методизъм. Няколко години по-късно, след покаянието на Ашбъри, един друг млад мъж от Уедънсбъри предал живота си на Исус Христос, като също преминал през гоненията. Той бил Ричард Уаткоут. Така гоненията в Уедънсбъри извели на сцената първия и третия епископ на епископалната методистка църква в Америка. Все пак преследванията не могли да траят вечно. Увеличавало се числото на привържениците на Уесли. Все по-ясно ставало, че те просто се стремят да живеят един тих християнски живот. В един град група методисти били заведени при съдията, който искал да знае какви хора са те. "Те твърдят, че са по-добри от останалите", казал някой. "Освен това се молят от сутрин до вечер". "Нищо друго ли не са направили? - запитал съдията. "Да, сър", казал един възрастен човек. "Помислете си, Ваша светлост, те обърнаха дори моята жена. Преди да отиде при тях, тя имаше остър език, а сега е мека като агънце". "Махайте се всички!" - извикал съдията. "Дано всички устати жени в този град да се покаят!". Така чрез вяра, молитва и свят живот противопоставянето и преследванията биват сломени. Отделни духовници започнали да допускат Уесли да проповядва от техните амвони. Мъже, които преди го замеряли със развалени яйца, сега го приветствали като най-големия евангелизатор на своето време. След годините на гонения, станало чест да бъдеш последовател на Уесли, защото последният доказал, че е верен последовател на Христос.

Неуморна работа
"Отец ми работи и аз работя" /Йоан 5:17/

"Трябва да работя докле е ден. Иде нощ, когато никой не може да действа", каза Исус на възраст около 33 години. Той искаше да постигне колкото може повече. От Библейските разкази можем да заключим, че той добре е оползотворявал времето си. Също и Джон Уесли взел решението да употреби за Бога всеки ден. От дневника му става ясно, че малцина биха могли да пътуват толкова, колкото той е пътувал даже
ако това би била единствената им задача. Малцина биха могли да проповядват толкова често, даже ако не би трябвало въобще да пътуват. Малцина биха могли да напишат и публикуват толкова, колкото него, ако и въобще да не е трябвало да пътуват и проповядват. Пътуванията на Уесли са почти невероятни. На всяка страница от дневника му четем: "Тръгнах за ..." или "Отправихме се към...". На 71-я си рожден ден той пише, че по-голямата част от живота му е преминала в пътувания, като на година не е изминавал по-малко от 7 000 км. Като пътуващ проповедник е оставил приблизително 350 000 км. Да язди 60-90 км на ден за него не е нещо необичайно. Освен това той държал две или три проповеди. Много години пътуванията му са ставали само на кон. В късната си възраст бил принуден да ползва обществена карета.
Вероятно най-дългото пътуване на Уесли за един ден е било един петък през юни 1750 г. "Събудихме се в 4 часа - разказва той, и стигнахме в Килкени около 12 по обяд (приблизително 70 км). След обяд конят ми беше уморен и затова го оставих, като заех коня на моя придружител. Около 11 часа (вечерта) достигнах Еймо и с удоволствие бих прекарал там остатъка от нощта, но добрата домакиня в хана имаше
други намерения. Тя отвори вратата достатъчно, за да връхлетят върху мен 4 кучета; затова отяздих към Балибриц... В около 12 можах да си легна. Вярвам, че това беше най-дългият ми преход за един ден - около 150 км."

Уесли тръгвал на път и при хубаво време, и при дъжд, и при буря. По този повод пише: "Точно като се събудихме, ни изненада такъв пороен дъжд, какъвто никога до този момент не бях виждал в Европа. Пристигнахме наистина мокри до кости, но благополучно в Сейнт Гинес". Два дни по-късно пише: "Дъждът ни придружаваше по целия път. Проповядвах в около 12 часа по обяд, но едва вечерта времето се
подобри." Трудността да намери място за пренощуване често удължавала пътуванията му с много километри. Той разказва, че един ден пристигнал Роткормик и установил, че тамошният хан има 7 легла. Петима офицери живеели вече там. Те окупирали целия хан и не желаели да предоставят легло на проповедника. Затова Уесли бил принуден да язди още няколко километра. Този ден пробегът му достигнал 90 км. За своите проповеди в 5 ч. сутринта на 72-я си рожден ден Уесли пише, че "Те са
едно от най-здравословните телесни упражнения на света". В един обичаен ден той проповядвал още веднъж около 12 ч. на обяд и трети път вечерта. Средно за седмица Уесли изнасял 20 проповеди. Изчислява се, че общо е изнесъл 42 400 проповеди, без да се смятат многобройните наставления и приветствия. Малцина са духовниците, които държат повече от 200 проповеди в година, но даже и при такова количество за един проповедник ще са нужни над 200 години за да проповядва колкото Уесли.
Освен това за Уесли е било много по-голямо усилие да проповядва, отколкото при нормални условия, защото повечето му проповеди са били под открито небе, при всевъзможни препятствия. Съвсем друго е да проповядваш в спокойната атмосфера на една църква, отколкото на открито, където хора постоянно си отиват и идват други. На това отгоре, някои събрания са били особено многолюдни. Уесли вече бил над 70
години, когато говорил пред едно множество от около 30 000 души, събрано в един амфитеатър в Корнуел. Това изисквало голямо усилие на гласа. Малцина автори могат да се мерят с Уесли. Почти невероятно е, че един човек може да напише такова количество книги. Той написал коментар на Библията в 4 тома, както и една поредица от 50 тома, позната под името "Християнска библиотека". По-късно преработил тази поредица и я издал в съкратен вид в 30 тома. Специално за църквата съставил църковна история в 4 тома, една антология с духовна лирика от онова време в три тома и 6 тома църковна музика. Дълги години издавал духовно списание "
The Arminian Magazine", излизащо в 56 страници. Освен библейско-богословски заглавия, Уесли пише много книги на общи теми. Списъкът с тези книги съдържа заглавия като: "Кратка история на Англия", "Изложение на натурфилософията", "Кратко изложение по логика", "Пълен английски речник" и др., освен това граматика на еврейски, гръцки, латински, френски и английски езици.  Уесли е написал много книги с проповеди, писма и становища по оспорвани теми, както и безброй трактати. Неговите преводи и съкратени издания на книги се побират в около 200 тома. След около 20 годишна дейност като проповедник, веднъж Уесли посетил един възрастен капитан, току-що възстановил се от тежко боледуване. Капитанът изразил възхищението си от Уесли, но изразил мнение, че той е допуснал един грях, за който трябва да се покае. Този грях бил писането на книги. Морякът не се колебаел, че за Уесли това е полезно занимание, но се надявал че Бог ще успее да го убеди, за да осъзнае греховността си, защото хората не се нуждаят от никоя друга книга, освен Библията. Уесли коментира: "Намирах за съвършено безполезно да споря с един капитан на 75 г.". Ако писането на книги е грях, то Уесли е бил наистина голям грешник. На него естествено му е било ясно, че Библията е Божието Слово, но по негово мнение един християнин трябва да знае и други неща, ако иска да води и други хора при Христос. Уесли бил в състояние да пише толкова много, защото самият той направо поглъщал книгите. По негови сведения той е прочел най-малко 2 000 тома, голяма част от тях по време на пътуване. При четенето си водел бележки. Познавал истинността на поговорката: И най-отегчителният калем е по-добър от най-брилянтната памет. От навика му да си води бележки за прочетеното и за собственото мнение по въпроса, той изработва едно знание, което му е помогнало да предаде на другите толкова много полезни неща. Трудно може да се приеме, че работата на днешните пастири има допирни точки с делото на Уесли. Той съобщава постоянно, че посещава болни, погребва починали, кръщава и спохожда като пастир хора. Събира последователите си в общности, които посещава дълги години, ръководи ги и често изпитва кандидатите за членове в тях лично. В Лондон е имал навика да посещава всички членове, за да ги напътства и насърчава.  Уесли поемал върху себе си най-различни задачи - основавал училища, изграждал църкви, основавал помощни фондове за всевъзможни благотворителни цели, провеждал
конференции, на които проповедниците били подготвени за изпълнението на задачи и длъжности. Удивителното в това било, че той успял да издържи толкова дълго време на подобен начин на работа и живот. След 70-тата си годишнина Уесли често казвал, че се уморява от проповеди и пътувания по-малко, отколкото на 30 години. Той бил вече на 86 години, когато изповядва, че усърдието и енергията започват да го изоставят. Способността на Уесли да работи през всеки час на деня произлизала от неговата
решимост да не пропилява никога времето си. Той желаел да бъде винаги зает с нещо творческо и работел дори тогава, когато другите хора биха лежали в леглото поради болест или страдание. Една февруарска сутрин се подхлъзнал по леда на един лондонски мост и си навехнал глезена. Поради това трябвало да остане за една седмица в леглото. Това време използвал главно за молитва, както и за четене и разговори. В останалото време пишел еврейската граматика с упражнения за деца. Следващата неделя проповядвал не прав, а коленичил, също и във вторник и сряда сутринта. Когато получил треска и силна кашлица, решил да отиде на един горещ извор. Там започнал записки на своите "Бележки върху Новия Завет". Макар, че бил прекалено болен, за да пътува или проповядва, той имал достатъчно сила да чете и
пише. Съставил план за своето тримесечно боледуване, който и спазил. Пишел от 5 сутринта до 9 вечерта, прекъсвайки по половин час за всяко ядене и с една пауза от 17 до 18 часа. Освен това всеки ден отделял време за физически упражнения и по възможност за малко езда. Друга тайна за успеха на Уесли се криела в неговата способност да не допуска да бъде затрупан от проблемите. Напълно се доверявал на Бога и оставал постоянно спокоен и невъзмутим. От него произлиза забележителния
израз, че 10 000 грижи не тежат на мислите му повече от 10те хиляди косъма на главата му. Като малцина други Уесли следвал съвета от Еклисиаст 9:10 - "Всичко, което намери ръката ти, да прави според силата ти, направи го". Както неговият Господ направи на земята безброй добрини, така и Джон Уесли намерил начин да направи много добри неща в своите книги, при своите пътувания и разговори, както и в
молитвения си живот.

Растящи общности
"И Божието учение растеше и числото на учениците се умножаваше" /Деян.6:7/

Джон Уесли е наречен баща на методизма. В действителност, той не се е стремял да създаде една нова църква. По негово време в Англия не е имало методистки църкви и нито един член на подобна общност. Сам Уесли умира като духовник от англиканската църква. Той е желаел последователите му да бъдат членове на църквата, към която е принадлежал. Направил всичко, за да отклони проповедниците от това, да провеждат своите богослужения едновременно с редовните богослужения на църквата. Все пак по
време на дейността му стават неща, които издигат преграда между методистите и официалната църква. От тогава става ясно, че скоро след смъртта на Уесли ще бъде основана една нова църква. Основаването на една нова църква е едно рядко за историята събитие. Да се основе една секта е просто. Това често се случва. Но да се организира една църква, която обучава духовници, разпраща отговорници и създава институции, чиито начинания са подбудени от една нова духовна сила, това е едно дело, което не е по
силата на сам човек. Под ръководството на Божието провидение, без да има такова намерение, Уесли става основател на една църква, която ще стане една от най-големите протестантски общности в света.
Уесли винаги подчертавал, че планът му бил не е бил да образува една нова верска общност, а да подбуди хората да се кланят на Бога с дух и истина. Той желаел последователите му да посещават редовните богослужения в местните си църкви и да бъдат там активни членове. В един град, където водещите общността мъже били "настървени за отделяне от църквата", Уесли казал остро, "Вие можете да провеждате богослужението си едновременно с църковното, но имайте пред вид, че от този момент
вие ме виждате за последен път". Той се придържал тясно към учението и реда на официалната църква, до колкото това му било възможно. Проповядването на открито било първото нарушаване на реда на официалната църква. Естествено, този вид проповед не бил напълно забранен, но представлявал изключение. По същото време Уесли започва да практикува свободната молитва. От духовниците се очаквало да прочитат молитвите от молитвениците си. Свободната молитва изглеждала като проява
на липса на страхопочитание. Но Уесли бил установил, че прочетените молитви не могат да докоснат сърцата на обикновените хора, слушащи неговите проповеди под открито небе. Затова той започнал да се моли свободно, както сърцето му диктувало. Тъй като намерението на Уесли било да довежда в англиканската църква хора, които са се покаяли при неговата проповед, той основал общности от вярващи, но не и църкви. Хората, спадащи към тези общности, можели, но не били длъжни, да са
членове на англиканската църква. Това били мъже и жени, желаещи да живеят в страх от Бога, които се събирали, за да се молят заедно и да си помагат един на друг при воденето на духовен начин на живот. Уесли молел тези, които искат да се включат в подобна общност, да останат след богослужението, за да им се обяснят правилата. Уесли отделя много време, за да посещава тези общности и да се осведомява за
начина на живот на техните членове. Той зачерква от списъка с имената онези, които имат незадоволително поведение. Понякога броят на изключените членове бил по-голям от броя на оставащите. Уесли настоявал, хората от общностите да прилагат благодатните средства. Когато посетил след дълго отсъствие Норуич, Уесли установил, че много от хората в областта са занемарили посещението на църквата и причастието. Срещнал се с ръководителите и проверили заедно листите на членовете, като зачеркнал всички имена, за които не можело да се каже нищо добро. От 204 члена в общността останали
174. Уесли наредил и в бъдеще да се следва това правило. Дори ако и в общността да останат само 50 души. Постоянно го предупреждавали, че подобна строгост би означавала край на общностите, но той не се страхувал от статистическите успехи, а желаел в листите на членовете да останат само богобоязливи хора. Въпреки стриктния контрол на членските списъци, общностите станали толкова големи, че братята Уесли не можели да останат в тесен контакт с тях. От време на време член на общностите ставал и по някой англикански духовник, желаещ духовно освещение, но общо взето духовниците се противопоставяли на работата на пътуващите евангелизатори. В някои случаи те даже отказвали правото на участие в Господната вечеря на хора от църквата си, ако те били членове на общностите на Уесли.
В търсенето на по-добра организационна форма на общностите, по една случайност бил намерен методът, всяка общност да се раздели на по-малки групи. Тъй като общността в Бристъл имала дългове, бил съставен план, според който тя била разделена на класове от по 12 души, като всеки клас имал ръководител. Всеки клас трябвало да осигури определена сума пари през седмицата. Но желанието на Уесли било, при сбирките си класовете да говорят не само за пари, но преди всичко за духовен растеж. Водачът трябвало да се интересува от живота на всеки член, като предупреждава падащите в изкушения, поощрява правещите крачка напред и окуражава във вярата всички. Изисквало се редовно присъствие. Който отсъствал три пъти под ред, изгубвал членството си в общността. Така започнали дейността си т.нар. класни срещи. Те били едни от най-решаващите фактори за бързия и непрестанен растеж на
привържениците на Уесли. По-нататъшната крачка в тази насока било решението на Уесли да допуска за
проповедници неръкоположени мъже, които трябвало да пътуват, да тълкуват Писанието и да водят богослужение. За себе си Уесли бил убеден, че трябва да проповядва само един ръкоположен духовник. Но трудно е да се определи границата между един коментар, назидание и истинска проповед.
Уесли бил в Бристъл, когато чул, че неговият пръв помощник Максфилд изнесъл проповед. Отишъл веднага в Лондон, за да го помоли да не прави повече това. Но майка му предложила най-напред да чуе една проповед на Максфилд и казала: "Той е точно толкова призван от Бога, колкото и ти".  Уесли изслушал една проповед, чрез която хората дошли до вяра и бил успокоен. След като се уверил, че Бог може да действа и чрез неръкоположени хора като Максфилд, Уесли се постарал да намери и други такива сътрудници. Църковният устав не предвиждал миряни-проповедници, но чрез тях се спасявали души и това било указание за Божието благоволение. На тези проповедници не били обещани никакви
заплати, освен това от тях се очаквало да се придвижват пеша. Изискванията на Уесли към тях били много строги. Те били длъжни да стават в 5 часа, да проповядват най-малко два пъти на ден, от 6 сутринта до 12 на обяд да четат, пишат и се молят, от 12 нататък да ходят на посещение и да прекарват времето от 5 до 6 вечерта в общение с Бога. Уесли постоянно настоявал неговите проповедници да прекарват 5 от 24 часа на денонощието в четене и учение. Проповедите трябвало да бъдат кратки и
богослужението да не трае повече от един час. По правило то протичало така: Една песен, проповед, молитва и завършек с още една песен. При положение, че се проповядва сутрин и вечер, в продължение на една седмица се изисквали голям брой различни проповеди. Уесли държал проповедниците да не се
задържат на едно място. Ето защо, обхватът на действие на пътуващите проповедници бил много голям.
В началото методистката църква използвала миряни проповедници. Общо за света до преди няколко години на един методистки пастир се падали десет миряни-проповедници. От седем проповеди, изнасяни в неделя от методистките амвони, шест били дело на миряни. Освен това Уесли определял централна роля на общото пеене. В англиканската църква се пеело от книгата на псалмите и се е смятало, че там се съдържа единствената музика, достойна да се пее в Божия дом. Но тези песни не били подходящи за събиране на открито. Джон Уесли и неговия брат Чарлз започнали да пишат песни, които да могат да се пеят от обикновените хора. Само Чарлз е написал повече от 6 000 песни. Почти всяка година братята издавали по една нова песнарка. Скоро методистите станали всеизвестни със своята любов към пеенето. Песните засягали преди всичко личния живот на вярващите, като например: О, да имах хиляда езика; Отче, протягам ръце към Теб; Исусе, Спасителю на моята душа. Личната връзка с Бога, която намира
израз и в песните, е причина движението на Уесли да стане толкова силно. След 5 годишна дейност Уесли събирал своите проповедници на едноседмична конференция. Шест от тях били духовници, другите четири - миряни-проповедници. Те се задълбочавали в дискусии върху съдържанието на проповедите и учението, и използвали седмицата за духовно обучение. След това Уесли започнал да ги събира всяка година. Така се слага началото на традицията всяка година да се провежда конференция, на която се назначавали нови проповедници и се вземали решения. През тези години често бил подлаган на горещо обсъждане въпросът за отделяне от англиканската църква. Много от последователите на Уесли никога не са били членове на официалната англиканска църква, но нито Джон, нито Чарлз Уесли можели да се съгласят на отделяне. Все пак, на годишните конференции или при сбирките на общностите този въпрос постоянно изниквал. Но когато Уесли излязъл с декларация на тази тема, отпаднало становището за отделяне. Но Уесли все пак бил принуден да направи една първа крачка към излизане от
официалната църква. Методистите били подтиквани от него редовно да участват в Господната вечеря, но за отслужването й имало малко ръкоположени духовници. Рано или късно, той трябвало да ръкоположи хора от техните среди за духовници или да разреши миряните-проповедници да раздават Господна вечеря. Англиканските епископи не били готови да ръкополагат методисти. Уесли помолил един от тях, който бил благосклонно настроен да ръкоположи един човек за работа в Америка. Епископът отказал. Тогава Уесли предприел сам да ръкоположи трима проповедника, които да бъдат изпратени за Америка. Но той изчакал още години, преди да ръкоположи хора за работа в Англия. Правейки това, той бил наясно, че след смъртта му неговите последователи ще създадат своя самостоятелна църква. Ето
защо организирал една институция, която да поеме след смъртта му пълномощието да назначава проповедници. Тя трябвало също да определи кои църковни сгради и църкви могат да бъдат причислявани към методисткото дело. Уесли никога не е имал намерение да основава една нова църква, но все пак той
признавал нуждата да включва в групи своите последователи, за да предотврати отпадането от вярата на новоповярвалите. Изхождайки от грижата за тях, той бил принуден стъпка по стъпка да се отделя от официалната църква. Събиранията на открито, свободната молитва, миряни проповедници, нови песни,
годишни конференции, класни сбирки и ръкополагане на проповедници - към всички тези стъпки Уесли бил принуден, понеже официалната църква нямала никакъв интерес да го подпомага в спасение на душите. Всяка от тези стъпки водела до създаване на самостоятелна организация, която имала все по-малко общи неща с англиканската църква. Но, въпреки всичко, приживе Уесли отказвал да разреши на последователите си да се отделят от нея. Когато замлъкнал неговият глас, църквата, възникнала чрез
неговото благовестие, била официално повикана за живот. От тогава броят на нейните членове непрестанно се увеличавал.

Женитбата на Уесли
"...а има и скопци, които сами себе си са скопили заради небесното царство"
/Матей 19:12

Джон Уесли останал неженен до своята 48-ма годишнина. Женитбата му била най-голямата му грешка, защото бракът, който би трябвало да облекчи живота му в късните му години, се превърнал в допълнителен кръст. Като момче Уесли казвал, че никога няма да се ожени. Хората се смеели на това
изявление. Но наистина, като че ли той бил създаден за безбрачие. Илия и Елисей, Йоан Кръстител и Павел, Джон Уесли в Англия и Франсис Ашбъри в Америка - всички тези големи духовни водачи сякаш били призвани да се въздържат от семеен живот. Безбрачието не бива да се изисква от всички духовници, но работата на тези мъже била така устроена, че те биха се справили най-добре с нея, ако останат сами. Във всеки случай Уесли проявявал едно непонятно колебливо поведение спрямо жените. Причината за това вероятно е в едно тъжно преживяване, което той имал на 22 години. Той тайно обичал една млада жена, която навярно би могла да му стане добра съпруга. Но младежът възнамерявал първо да завърши учението си и тогава да се ожени. Когато накрая решил да й направи предложение за годеж, узнал, че жената вече е направила своя избор с местния учител. За Джон това бил тежък удар. Без съмнение, това събитие е причината за неговото колебание в по-късните години да види в лицето на Грейс Мъри евентуалната си съпруга. Грейс Мъри била съпруга на морски капитан. Тя изгубила първото си дете и
потърсила утеха във вярата. Под въздействието на проповедта на Джон Уесли се покаяла. Веднага се приобщила към методистите, отказала се от всякакви светски удоволствия и от модерното общество, и изцяло се отдала на вярата си. Когато съпругът й се върнал от едно морско пътуване и узнал, че тя се е обърнала към вярата, гневът му бил неудържим. Заплашил я, че ще я откара в лудница, ако не се
откаже от своите религиозни идеали, както се изразявал. По-късно заявил, че ще я зареже и ще отплува на другия край на света. Разкъсана между любовта към съпруга си и убедеността на вярата, Грейс се разболяла. Капитанът престанал с упреците, извикал методистите да се молят за жена му и дори променил живота си. Под благославящата ръка на Бога тя оздравяла. Скоро след това капитанът заминал отново на път и умрял в морето. Приблизително по това време Джон Уесли се запознал с Грейс Мъри. Изглежда тя е била много способна и очарователна жена. Нейното дълбоко благочестие, голямото й
усърдие и активната й любов към ближните били хвалени навсякъде. Скоро й била поверена отговорността за сиропиталището в Нюкясъл. В този град Уесли поддържал един дом за сираци и вдовици за близките на своите проповедници. Той и другите проповедници живеели там, когато пребивавали в града. Способностите на г-жа Мъри били бързо открити и тя била избрана за отговорна класна ръководителка на жените. Тя предприемала дълги пътувания, посещавала разни женски класове, основавала нови групи и подбуждала към дълбоко благочестие и благотворителност. Спечелила симпатиите на много хора, които при нейните гостувания я посрещали с голяма радост, а при заминаването й я изпращали със съжаление. Уесли наблюдавал нейното поведение и работа, и придобивал все по-определено впечатление, че тя би трябвало да е определената от Бога съпруга за него, неговата истинска помощничка. Нейните влечения, темперамент и житейска цел изглеждали съвсем близки до неговите. Той говорил с другите за своите планове относно женитбата и те одобрили избраницата. Но Уесли се бавел прекалено дълго. Изглеждало, че на самия него не му било ясно какво всъщност иска. Междувременно изникнал съперник на име Джон Бенет. Очевидно било искреното му желание да се ожени за Грейс Мъри. Ако Уесли би положил поне половината от усилията, положени от Бенет, той вероятно би придобил ръката на Грейс и би се радвал с нея на един щастлив семеен живот. Чарлз Уесли се застъпил за женитбата на Грейс Мъри и Джон Бенет, защото бил на мнение, че г-жа Мъри не е подходящата за брат му съпруга. Една сутрин той и Уайтфийлд отишли при Джон и споделили с него, че са станали свидетели на сключения брак между Грейс Мъри и Джон Бенет. Външно Джон приел спокойно новината. След 10 години Бенет умрял, но изминали 40 години преди Уесли и г-жа Бенет да се видят отново - между тях не се казала и една дума за миналото. Уесли достигнал до убеждението, че е длъжен да се ожени. Той желаел да изпълни този свой дълг. Грейс Мъри не фигурирала вече в списъка на възможните му съпруги. Вниманието на Уесли се насочило към г-жа Вазей, вдовица на един лондонски търговец. Г-жа Вазей била финансово самостоятелна жена, майка на 4 деца. Тя била уважавана, от добър род и изглеждала, че е подходяща съпруга на Уесли. Имала приятно излъчване и безупречни маниери - поне така изглеждало. Уесли вече бил изгубил два пъти, поради това, че действал бавно. Този път той направил доста припряно предложение за женитба, което било прието също така бързо. След известно време те се венчали. Само 4 месеца били достатъчни, за да се види, че този брак няма да е щастлив. Преди да се свържат, двамата приели споразумението, че и след сватбата Джон Уесли няма на пропътува нито един километър по-малко или да изнася една проповед по-малко отколкото преди. Това било правилото, което Уесли поставил пред всеки от своите проповедници.
Г-жа Уесли съпровождала своя съпруг в неговите пътувания, но всичко й тежало: разстоянията били прекалено дълги, пътищата - лоши, страноприемниците - ужасни, а относно прехраната можело много да се желае. Тя не желаела да остава сама в къщи. И когато били у дома, Джон проповядвал два или три пъти дневно, посещавал болни, грижел се за общностите и водел една голяма кореспонденция. Г-жа Уесли намирала, че съпругът й я пренебрегва, понеже се грижел повече за работата си, отколкото за
нея. Тя била ревнива и тършувала из джобовете му и бюрото му, за да намери доказателство за неговата измяна. Преравяла личните му книжа като негов враг, стремейки се да открие нещо, с което да омърси доброто му име. Шпионирала го, когато бил на път. Твърди се даже, че пропътувала стотици километри, само за да може да наблюдава от някой прозорец с кого седи съпругът й във файтона при
влизането си в града. Понякога, при изблици на ярост, Г-жа Уесли си позволявала насилие. За такъв
случай разказва проповедника Джон Хампсън. Наистина, той не е бил от най-приближените на Уесли, но разказва следното: "Веднъж, когато бях в северна Ирландия, срещнах г.жа Уесли извън себе си от ярост. Съпругът й лежеше на пода, беше го дърпала за косите и още държеше в ръцете си кичури коса, изскубната от неговата почтена глава. Можех да я убия в онзи момент". Историкът Роберт Саутхи казва, че г-жа Уесли е искала да доведе съпруга си до това, което сторил някога Марк Антоний - да зареже всичко заради любов. "Понеже била разочарована в това свое очакване, тя го измъчвала с нечуваната си ревност и със страхотния си бяс по такъв начин, че е заслужила да бъде наредена до Ксантипа
(жената на Сократ) и до жената на Йов във тройката на най-злите жени". Как Бог е запазил своя служител през такива яростни издевателства е едно чудо. Уесли продължил своето дело да печели Англия за Христа и си останал почитан от всички. Накрая, след 20 години, г-жа Уесли взела няколко дневника на съпруга си и напуснала дома му. Уесли отбелязал в дневника си през януари 1771 г.: "Не съм я напуснал, не съм я изгонил, няма да я каня да се върне". Според преценката, му тя го е изоставила завинаги. Но в дневника си от 1772 съобщава, че тя пътува с него. Г-жа Уесли починала през 1781 г. Уесли обаче узнал за това едва след погребението й. Несъмнено за него това бил удар. В дневника си той пише: "Дойдох
в Лондон и узнах, че в понеделник жена ми е починала. Погребението било извършено още същия ден, но сам аз бях осведомен за това едва един или два дни по-късно". Обикновено женитбата или подпомага един мъж за неговия успех, или го прекършва. Когато връзката е щастлива, тя овенчава живота и довежда благородните качества на мъжа до пълно разгръщане. Когато е нещастна, постоянните кавги и
мърморене го унищожават, като обременяват и неговите обществени връзки. Но Уесли останал недокоснат от подобно нещастие. Джон Уесли е бил велик човек - в своята работа, в своите пътувания, в своите
проповеди. Той е бил изкушаван като другите мъже, но там, където другите биха се провалили, Уесли е успял да понесе своето страдание и да запази любовта си към духовните неща, като хвърли цялата си енергия в служение на Бога. След като осъзнал, че е сгрешил с брака си, този кръст става едно постоянно напомняне за работата, стояща пред него. Хвърчилото се издига срещу вятъра, но не се повлича от него. Съпротивата която Уесли трябвало да понесе чрез жена си, несъмнено била предизвикана от това, че той бил толкова велик проповедник.


Последните му дни
"Белите коси са венец на слава, когато са придобити по пътя на правдата"
/Притчи 16:31/

Уесли бил благословен със сила и жизненост, които му помогнали да продължи напрегнатото си ежедневие на пътувания и проповядване до една възраст, в която другите мъже биха пожелали да прекарат времето си в покой. Представата на Уесли за почивка е изразена в една негова бележка от дневника му по случай 85-тия рожден ден : "Прекарах един спокоен ден, като проповядвах само сутринта и вечерта". Много проповедници биха оценили такъв ден като пълен работен и биха били принудени целия следващ ден да си почиват. И в напредвалата възраст Уесли не се плашел от суровото време, при което другите хора си стоят в къщи. Той пише: "Силният дъжд е пречка за слабите хора да посещават вечерните богослужения". Божията сила, която го правела способен да работи онова, което трябвало да се върши, както и молитвата на неговите последователи, са според него причината за голямата му трудоспособност. Той споменава също и редица здравословни правила, които следвал. Чрез пътуванията бил винаги във физическа активност, можел да сменя климата. Въпреки голямото натоварване винаги спял достатъчно и ползвал всички удобни паузи, за да може да си подремне при преумора. Редовно ставал в 4 ч., в 5 проповядвал и избягвал по възможност всякакви грижи и нервни обременявания. Безспорно е, че физическата деятелност, свежият въздух, необременеността от грижи и страхове, достатъчният сън и редовният начин на живот могат да допринесат много за здравето и дълголетието на един човек. Тясното общение, което Джон Уесли имал с Бога, му придавало една допълнителна духовна сила, с каквато мнозина не разполагат. Освен това, подреденият начин на живот го освобождавал от много лоши навици, които подкопават здравето и жизнените сили на човека. Той изпълвал живота си с толкова добро, че лошото не можело да намери място в него. В късните си години Уесли можел да изживее радостта, че гоненията и пренебрежението от по-рано все повече намалявали. Издевателствата на тълпата, които той трябвало да понася във всеки град, затихнали. Онези, които преди го посрещали с камъни и развалени зеленчуци, сега го приветствали като един от най-прочутите мъже на страната. Мнозина, които в началото го смятали за побъркан, считали сега за чест да бъдат заедно с него. Църковни врати, дълги години заключвани за проповедите му, сега се отваряли. Епископите вече не го заклеймявали публично. Проповедниците не подстрекавали тълпата да смущава богослуженията му. Името Уесли и прозвището методист вече не били презрителни, а се произнасяли с почит. На 85 годишна възраст започнали да се забелязват белезите на дълголетието. Приятелите на Уесли може би са започнали да ги забелязват и по-рано. Но най-малко веднъж в годината, в повечето случаи на рождения си ден, той правел в дневника си бележки за своята жизненост и сила. Братът на Уесли, Чарлз починал през 1788 г. През следващата година - тогава Джон е на 86 години - той пише, че му е трудно да чете на свещ и способността му да помни имена и лица не е така добра, както някога. На 1 януари 1790 г. Уесли пише: "Сега аз съм един старец, старчески слаб от главата до петите, очите ми са потъмнели, дясната ми ръка трепери. Все пак мога още да проповядвам и пиша". Той продължавал да пътува както преди, макар че понякога можел да проповядва само, ако до него имало по-млад духовник, който да го подкрепя. На 7-ми октомври 1790 г. Уесли държал под едно голямо дърво последната си проповед на открито. Темата била "Небесното царство наближи". Две седмици преди смъртта си той написал писмо, в което уточнявал маршрута си за пътуване през третата седмица на март 1791 г. Но това пътуване не се осъществило. На 17-ти февруари Уесли се простудил по време на една проповед и на 23-ти февруари държал последната си проповед. На следващия ден (четвъртък) посетил приятели в Далхам и бил в добро състояние. Но в петък, връщайки се в къщи, се почувствал много болен. Отпратил всички от стаята и поръчал да не го безпокоят в следващия половин час. Приятелите му били крайно загрижени за неговото състояние. Извикали веднага д-р Уайтхед. Уесли станал по-зле и изпаднал в треска. Като евангелист, той често напомнял, че смъртта е изпит за истинността на вярата и тази вяра трябва да помогне на човека, както да живее добре, така и да умре достойно с хвалебна песен на устата. В последните си часове Уесли пеел песни и казвал с ясен, разбираем глас: "Най-доброто е, че Бог е с нас". През цялата му последна нощ от устните му ясно се долавяли прекъсвани изрази на хваление и прослава. Той шепнел: "Господ е с нас, Якововият Бог е наше прибежище. Ще прославя... Ще прославя... Ще прославя!". На 25 март 1791 г. около 10 ч. сутринта, докато група негови приятели се молели на колене, Уесли прошепнал "Сбогом!" и предал духа си на Бога. Джоузеф Брадфорд казал: "Издигнете главите си. Отворете широко портите и разширете дверите, за да влезе този наследник на блаженството"/Пс.24:7/. Един от присъстващите по-късно възкликнал: " Не може да се изрази с думи това, което ние видяхме на лицето му. Колкото повече го наблюдавахме, толкова по-ясно опознавахме неописуемото великолепие на небето".  По желание на много приятели тялото било пренесено в новата църква в Лондон, където трябвало да престои няколко дни, преди да бъде погребано. Множеството, дошло да изрази почитта си към покойника, било толкова голямо, че съставените предварително планове за погребението му не можели да бъдат осъществени. Затова било решено погребението да се състои тайно в 5 ч. сутринта. Известието за това било предавано поверително всред най-приближените на Уесли кръгове, които се събрали в уречения час. П-р Ричардсън, който бил вече около 30 години измежду проповедниците на Уесли, ръководел погребалното богослужение. Когато стигнал до думите: "Понеже се видя угодно на всемогъщия Бог да приеме при Себе Си душата на нашия брат...", той заместил изпълнен с любов, думата брат с думата баща. Всички присъстващи се просълзили. В официално обявения час в църквата д-р Уайтхед изнесъл пред огромното множество възпоменателно слово. Слушателите излъчвали благоволение. Сред тях имало не само методисти, защото живот
ът и работата на Уесли били почитани далеч извън кръга на неговите последователи. Може да се твърди, че смъртта на Уесли предизвикала по-силен отзвук, отколкото смъртта на който и да е било друг духовник в историята на Англия. Уесли умрял така, като живял. Мнозина са на мнение, че чрез смъртта си той е направил повече добрина, отколкото в целия си живот. За методистките проповедници се отворили вратите за нови възможности и пътища, както никога до този момент. Ако Уесли се бе стремял към благополучие, той би умрял като богаташ. Неговата щедрост към бедните била ограничавана само от оскъдните му средства. Той давал, докато има какво да дава - при това не само част от приходите, а всичко, което оставало излишно, след като се погрижел за най-насъщните нужди на живота си. Често казвал, че ако след смъртта си притежава повече от 10 фунта, хората би трябвало да го нарекат крадец. Преценява се, че е раздал между 20 и 30 000 фунта. В завещанието си се разпореждал със своите коне, карета, книги и малко джобни пари. Повечето от притежанието му вече било раздадено. Ако Уесли би се стремял към власт, той би могъл да стане голям политически водач. Той притежавал трезв разсъдък, организационен талант и търпение. С тези качества би могъл да се превърне във водеща личност. В ранните му години усърдието и голямата активност на Уесли често били погрешно разбирани. Някои казвали, че от делата му блика желанието да бъде уважаван в обществото, други твърдели, че се стреми към забогатяване, а трети към власт. Но с напредването на възрастта ставало все по-видимо, че никой от тези мотиви не движи неговата "кариера". Движело го искреното желание да подпомогне безсмъртните души на своите съвременници. В своята "Кратка история на английския народ" Ричард Грийн казва за Уесли: "По силата на своето слово той е бил равностоен на Уайтфийлд; като автор на текстове на песни идва веднага след брат си Чарлз, но в определена степен той съчетава в себе си превъзходните качества на двамата и притежавал особености, които на тях им липсвали". Когато Уесли започнал да проповядва, не е имало методистка църква и прозвището "методист" било израз на пренебрежение. Но искрата, която той запалил причинила бързо разрастващ се огън.
При смъртта на Уесли в обхвата на британското владичество имало 313 проповедници, а в САЩ - 198. В британските области неговите последователи били около 80 000, а в САЩ - над 57 000. Днес, 200 години по-късно, към методистката църква спадат повече от 55 милиона души от всички краища на земята. Влиянието на Джон Уесли се разпростряло далеч извън времето на живота му.